Л. Смит - Ненаситност

— О, аз имам големи планове, мисля дългосрочно — заяви Деймън. — Разбира се, да живея тук, със семейството. Обичам да съм с близките си.

Гърлото ми пресъхна. Прокарах ръка през косата си, обзет от паника. За пореден път си напомних, че всъщност нямам представа какво наистина иска Деймън.

— Мисля, че ще е добре да започна самостоятелен бизнес — поде Деймън, ала в същия миг вратата на кабинета се отвори със замах и Маргарет влезе вътре.

— Папа !

Без да каже нито дума на мен или брат ми, подаде на баща си брой на днешния „Поуст“ и потупа по някаква статия.

— Прочети това.

Уинфийлд затърси очилата по джобовете си, извади ги, сложи си ги и зачете вестника.

„Фамилията Съдърланд е скандализирана, когато двама бедни ухажори отмъкнаха последните най-желани момичета Съдърланд. Синове на банкери и политици с разбити сърца, най-богатите ергени в столицата, негодуват горчиво срещу изненадващото събитие. Дали е изнудване или някакво чудо? Неназован източник, близък до семейството твърди, че…“

— О, глупости! — отсече Уинфийлд, захвърли вестника и свали очилата си. — Хората говорят какви ли не глупости.

— Ще бъдем съсипани — рече Маргарет, почти умолително, без да обръща никакво внимание на двама ни с Деймън. — Най-малкото, не можеш ли да проумееш колко зле ще се отрази на бизнеса?

— Не смяташ ли, че е по-добре да оставиш подобни разговори на мъжете? — намеси се лениво Деймън, завръщайки се към силния си италиански акцент. Но леденосините му очи я пронизваха право в главата, все едно искаше да забие куршум там. Изправих се, като застанах между него и Маргарет. Тя изглежда не забелязваше омразата му, нито опасността, която я застрашаваше.

— Разбирам загрижеността ти — присъединих се забързано. Трябваше да я убедя да изостави темата, заради самата нея. — Но повярвай ми, желая единствено добро на семейството ти.

— Всъщност ние, мъжете, тъкмо обсъждахме бизнеса — додаде Уинфийлд. — Деймън, какво казваше?

— Нуждая се само от малка сума в брой — отвърна брат ми и извърна глава, изключвайки напълно Маргарет от разговора. — Която ще ми позволи да пътувам до родната ми страна и да преговарям с търговците за износ…

Маргарет ахна.

— Нали наистина не мислиш да му дадеш нещо повече от зестрата, която се полага на Лидия?

— Не ставай алчна, скъпа — накара я да замълчи Уинфийлд със снизходителен жест. — Това е само начален капитал, който да му помогне да…

— Да не си полудял ? — възкликна Маргарет. — Ти изобщо не познаваш този човек. Нека първо поработи за теб. Или му дай да управлява някой от по-малките ти магазини.

Деймън се изправи от мястото си с изражение на студена ярост. Опитах се да хвана ръката на Маргарет, но тя ме отблъсна. Изправи се в пълен ръст и впи поглед право в очите му. Въпреки че не беше хубава като останалите сестри, определено бе впечатляваща.

— Откакто той се появи, всички се държите като напълно полудели — каза тя на баща си, без да откъсва поглед от Деймън. — Да оставиш него — и него — посочи към мен — да станат на практика членове на това семейство, да им позволиш да живеят под покрива ти, а след това да им предлагаш пари в брой и дъщерите си и всичко останало! Нима никой тук, освен мен, не го смята за странно?

Уинфийлд изглеждаше разстроен и смутен.

Деймън разшири очи.

— Престани. — Той й внушаваше. — Просто приеми Стефан и мен — ние сме тук и ще останем.

Тя дълго задържа погледа му. Чаках очите й да се изцъклят, зениците й леко да се разширят. Ала тя само поклати глава с отвращение.

— Твоята фалшива графска титла може да очарова всички останали, но не и мен. Не желая да бъда част от това.

Втренчих се слисано след нея, докато тя изхвърча от стаята. Никога досега не бях виждал Деймън да не успее да подчини някого на волята си, дори и когато беше слаб. Поех дълбоко дъх, търсейки следи от върбинка, или нещо друго, което би обяснило случилото се току-що. Но не долових нищо.

Можех единствено да се надявам, че каквото и да бе това, ще продължи да закриля Маргарет.

Същата нощ лежах в леглото си, втренчен в тавана. Лунните лъчи струяха през прозрачните бели завеси, а къщата жужеше от живот — трополене на стъпки, туптене на сърца, бягащи миши стъпки зад стените. Имах чувството, че цялата къща е жива, с изключение, разбира се, на мен и Деймън. Членовете на семейство Съдърланд нямаха представа, но когато отвориха вратата на дома си за мен, те поканиха смъртта. Аз бях раково образувание върху тяхното щастливо съществуване и много скоро мракът щеше да се разпростре, изяждайки света им, докато от него не остане нищо.