Л. Смит - Ненаситност

— Ако толкова отчаяно си искал да се отървеш от мен, не биваше да ме насилваш да стана вампир като теб — изсъска той. В държанието му нямаше и следа от веселието му от преди малко. Опитах се да се освободя, но коляното му се притисна още по-силно в гърба ми, приковавайки ме към покрива. — Ти ме принуди да стана това, което съм… подтикваше ме да приема това, което Катрин ни завеща, като подарък, а не като проклятие.

— Повярвай ми — промълвих задъхано, като се извих в опит да се измъкна от хватката му, — бих взел този подарък обратно, ако можех.

— Тц-тц — смъмри ме Деймън. — Не те ли е научил баща ни, че част от това да си мъж е никога да не съжаляваш за избора, който си направил? — Притисна бузата ми към насмоления покрив, който одра кожата ми. — При все това накрая ти се оказа такова разочарование за него — не искаше да се ожениш за Розалин, влюби се във вампир, уби го…

— Ти винаги си бил разочарование — изрекох с омраза. — Трябваше да те убия, когато имах възможност.

Деймън се изсмя сухо.

— Е, би било жалко, защото тогава нямаше да мога да направя това.

Натискът в гърба ми отслабна, когато Деймън ме повдигна, държейки ме за ризата.

— Какво пра… — подех.

Преди да довърша, брат ми ме хвърли напред с такава сила, сякаш бях изстрелян от оръдие. Тялото ми пропадна в нощта и за един кратък миг на безтегловност се зачудих дали не летя. Тогава твърдият паваж на алеята между къщата на Съдърланд и съседните къщи се надигна да ме посрещне и костите ми изпукаха силно при сблъсъка.

Изпъшках, силна болка прониза крайниците ми, когато се изтърколих по гръб с обляно в кръв лице. Стори ми се, че останах да лежа там с часове, втренчен в звездите, докато Силата ме излекува, намести костите ми и заши дълбоката рана на бузата много по-бързо, отколкото би го сторил и най-умелият лекар.

Ала когато се изправих, нова болка прободе гърдите ми.

Защото там, върху тухлената стена на дома на Съдърланд, с червено мастило, което би могло да бъде само кръв, бяха написани три ужасяващи думи:

Аз винаги наблюдавам.

В петък Уинфийлд заведе двама ни с Деймън да ни вземат мерки за сватбените костюми. При други обстоятелства посещението в шивачницата на Пиното можеше да бъде забавно — както в нощта, когато излязох да пазарувам с Лекси в Ню Орлиънс. Паскуале Пиното беше майстор в занаята си, наследник на няколко поколения шивачи на европейски крале и кралици. С пенснето си, кредата и шивашкия метър около врата, приличаше на герой от приказка. Беше ми приятно да разменя няколко думи на италиански с него; той изглеждаше искрено доволен, макар че поправи акцента ми. Деймън, разбира се, се преструваше, че иска да говори само английски, след като сега живее в Америка — по този начин се измъкна от възторжената радост на шивача заради срещата със свой сънародник.

— Погледнете това — заяви Деймън, вдигна топ копринен плат и го поднесе към лицето си. — Бихме могли да поръчаме саката ни да са ушити с такава подплата. Не подчертава ли цвета на устните ми? Или… врата на Лидия? — Отмести плата настрани, точно там, където биха били раните от ухапвания върху шията му.

Уинфийлд доби смутен вид.

— Напоследък е започнала да носи шалове около вратата си. Това ли имаш предвид? Доста е странно — никога досега не го е правила.

Деймън го стрелна с поглед, в който проблеснаха искри на изненада и раздразнение, но угаснаха тъй бързо, че само аз можах да ги уловя. Беше интересно, че господин Съдърланд забелязваше едва доловимите промени около себе си, при все че в крайна сметка оставаше напълно безпомощен срещу внушението на Деймън. Въпреки всички инстинкти за безопасност, които притежаваше, богатият възрастен мъж явно оставаше в пълно неведение относно коварствата на брат ми.

Облегнах се на стената, дирейки някаква подкрепа. Чувствах се безкрайно изтощен. Връхлетя ме пристъп на клаустрофобия сред всички тези топове скъпи платове и лабиринти от стаи с огледала и шевни машини, уловен в капан в тази стая, както бях и в живота.

Господин Съдърланд се запъти към един стол, за да отпусне грамадното си тяло. Изглеждаше малко неспокоен — постоянно посягаше към пурата си, но в ателието не бе разрешено да се пуши, тъй като димът щеше да повреди платовете.

— Ето тук имам един плат, който смятам, че ще харесате — рече сеньор Пиното и ни показа черен вълнен плат, толкова фин, че можеше да мине за копринен. — Получавам го от малко село в Швейцария. Те работят…