Джеймс Кори - Пътят на дракона

В края на улицата една от железните порти се беше отворила и скърцаше под поривите на вятъра. Ситрин потръпна зиморничаво, затвори прозоречните капаци, съблече се за лягане и духна свещта.

Събудиха я крясъци. А после на вратата се потропа тежко — като с тояга с оловен накрайник.

Ситрин отвори капаците и се наведе през прозореца. Мъглата се беше вдигнала и улицата се виждаше ясно. Десетина мъже с ливреите на принца, половината с вонливи факли в ръце, се тълпяха пред вратата. Гласовете им бяха високи, развеселени и коравосърдечни. Един от войниците погледна нагоре, видя я и се ухили. Ситрин не знаеше какво става, затова се усмихна смутено и се дръпна назад. Кръвта й изстина още преди да е чула гласовете — тревожния тон на магистър Иманиел, смеха на капитана, а после и сърцераздирателния вик на Кам.

Хукна надолу по стълбището. Слабият светлик на далечен фенер къпеше коридорите в по-светла отсянка на черното. Дълбоко в себе си Ситрин разбираше, че да тича към входната врата е лудост, че би трябвало да тича в обратната посока. Но беше чула гласа на Кам и трябваше да разбере какво става.

Когато стигна до вратата, стражарите си бяха тръгнали. Магистър Иманиел стоеше като истукан с фенер от метал и стъкло в ръка. Лицето му беше безизразно. Кам бе коленичила до него, притиснала юмрук към устата си. А Безел — съвършеният Безел, Безел красавецът — лежеше на каменния под, окървавен, но некървящ. Ситрин усети как вик се надига в гърлото й и спира там като в капан.

— Доведи хитрец — каза магистър Иманиел.

— Късно е — каза Кам със задавен от сълзи глас.

— Не съм те питал. Доведи хитрец. Ситрин, ела. Помогни ми да го внесем.

Надежда нямаше, но въпреки това направиха каквото им беше казано. Кам наметна вълнен плащ и излезе на бегом. Ситрин хвана Безел за краката, магистър Иманиел го хвана за раменете. Внесоха младежа в трапезарията и го положиха на голямата дървена маса. По лицето и ръцете на Безел имаше порезни рани. Дълбок срез започваше от едната му китка и свършваше малко под лакътя, ръкавът бе съдран от острието. Безел не дишаше. Не кървеше. Изглеждаше спокоен, все едно спи.

Хитрецът дойде, втри някакви прахчета в празните очи на Безел, притисна длани към неподвижните му гърди, призова духовете и ангелите. Безел си пое дъх дълбоко и накъсано, но магията се оказа недостатъчна. Магистър Иманиел плати на хитреца три тежки сребърни монети и го отпрати. Кам запали огън в камината и пламъците заиграха по лицето на Безел: създаваха лъжлива илюзия за живот там, където живот нямаше.

Магистър Иманиел стоеше до масата и гледаше пода. Ситрин пристъпи и хвана ръката на Безел — студена, вкочанена почти. Стонове напираха в гърдите й, но сълзи нямаше. Страх и болка вилнееха в нея, но не намираха изход. Не можеше да повярва, не можеше да повярва. Вдигна очи и видя, че магистър Иманиел я гледа.

— Трябваше да отстъпим — обади се Кам. — Да дадем на принца каквото иска. Това са само пари.

— Донеси ми негови дрехи — каза магистър Иманиел. — Чиста риза. И онзи червения жакет, който той не харесваше.

Очите му вече не гледаха в една точка, а се стрелкаха все едно четат думи, написани във въздуха. Кам и Ситрин се спогледаха. Първата налудничава мисъл на Ситрин бе, че магистърът иска да изкъпе и облече тялото за погребение.

— Кам? — каза магистър Иманиел. — Не ме ли чу?

Старата жена до камината се надигна и забърза във вътрешността на къщата. Магистър Иманиел се обърна към Ситрин. Лицето му беше почервеняло, но дали от гняв, срам или нещо по-дълбоко, Ситрин не смееше да гадае.

— Можеш ли да караш каруца? — попита я той. — С малък впряг? От две мулета.

— Не знам — каза Ситрин. — Може би.

— Събличай се — каза той.

Ситрин примигна.

— Нощницата — продължи магистърът. — Съблечи я. Трябва да видя с какъв материал ще работим.

Смутена, Ситрин посегна към връзките на раменете си, развърза ги и остави нощницата да се свлече на пода. Настръхна от студения въздух. Магистър Иманиел я обиколи бавно, като издаваше тихи гърлени звуци. Оглеждаше я преценяващо, макар че какво точно преценяваше, беше загадка. Трупът на Безел не помръдваше. Ситрин се засрами. Осъзна, че за пръв път стои гола пред погледа на мъж.

Кам се върна, очите й се ококориха, а ченето й провисна. А после, след няма и миг, лицето й се втвърди като камък.

— Не — каза тя.

— Дай ми ризата — нареди магистър Иманиел.

Кам не реагира. Магистърът отиде при нея и взе от ръцете й дрехите на Безел. Тя не понечи да го спре. Без да каже и дума, магистър Иманиел нахлузи ризата през главата на Ситрин. Материята беше мека и топла, ухаеше на Безел. И беше достатъчно дълга, за да възстанови поне отчасти благоприличието. Магистър Иманиел се дръпна назад, огледа я изпитателно и бръчките в ъгълчетата на очите му се позагладиха. Подхвърли жакета на Ситрин и й даде знак да го облече.