Джеймс Кори - Пътят на дракона

Палатката на капитана вече беше събрана, кожените платна — свалени от металната рамка, самата рамка — разглобена на съставните си части и готова за път. Голото парче земя, където Гедер беше пирувал предната нощ, беше като приказен дворец от детска приказка, който изчезва при изгрев-слънце. Само дето сър Алан Клин беше там с кожения си походен плащ и с хубавия меч на кръста. Фуражирът, огромен мъж от смесен произход с доминираща кръв на йему, изслушваше заповедите му. Чинът на Гедер му даваше право да ги прекъсне, но той не го направи. Вместо това изчака.

— Палиако — каза Клин. От снощната топлота нямаше и помен.

— Милорд — каза Гедер. — Извинете, че ви притеснявам, но когато се събудих тази сутрин… след снощи…

— Изплюй камъчето, човече.

— Имах една книга, сър.

Сър Алан Клин затвори благородните си очи с дълги ресници.

— Мислех, че сме приключили с това.

— Така ли, сър? Значи знаете за книгата? Показал съм ви я?

Капитанът отвори очи и обходи с поглед организирания хаос на вдигащия се лагер. Гедер се почувства като момче, което губи времето на своя зает учител.

— Философско есе — каза Клин. — Стига бе, Палиако. Философско есе! Как може?!

— Беше по-скоро заради превода — излъга Гедер, внезапно засрамен от литературния си ентусиазъм.

— Доста… смело от твоя страна да си признаеш подобна слабост — каза Клин. — И смятам, че постъпи правилно, като реши да унищожиш книгата.

Сърцето на Гедер подскочи.

— Да я унищожа ли, сър?

Алан го погледна изненадано. А може би с престорена изненада.

— Изгорихме я снощи — каза капитанът. — Двамата, ти и аз, точно след като те заведох в палатката ти. Не помниш ли?

Гедер не знаеше дали капитанът го лъже, или казва истината. Изминалата нощ му беше като в мъгла. Не помнеше почти нищо. Възможно ли бе да е оглупял дотолкова от виното, че да се отрече от страстта си към философията и да изгори собствената си книга? Или сър Алан Клин, негов капитан и командир, го лъжеше в очите? И двата варианта му се струваха малко вероятни, но все единият трябваше да е верен. А да признае неведението си означаваше да признае, че не може да носи на пиене и че с право го смятат за посмешище на ротата.

— Извинете, сър — каза Гедер. — Явно нещо съм се объркал. Сега разбирам.

— И друг път внимавай.

— Да, сър. Няма да се повтори.

Гедер отдаде чест, а после, преди Клин да е отвърнал на поздрава, му обърна гръб и тръгна към коня си — сив скопец, най-доброто, което семейството му можеше да си позволи. Качи се на седлото и дръпна юздите. Конят се обърна рязко, изненадан от грубото отношение на ездача си, а Гедер, макар гневът да бучеше в ушите му, изпита вина. Животното не беше виновно с нищо. Обеща си да даде на коня парче захарна тръстика веднага щом спрат. Ако изобщо спряха. Ако тази трижди проклета кампания не се проточеше до края на света и завръщането на драконите.

Армията пое в поход с умерената скорост на хора, които знаят, че пътят няма да свърши скоро. Усилният марш започна, редиците изпълниха широкия път от драконов нефрит. Гедер седеше изпъчен на седлото, с изправен гръб и горда осанка, резултат от гнева му и едната воля. И преди го бяха унижавали. И занапред щяха да го унижават. Но сър Алан Клин беше изгорил книгата му. Когато ранното слънце се издигна, откри великолепните есенни цветове на листата и свали плащовете от раменете на хората, Гедер си даде сметка, че вече се е заклел да отмъсти. И че го е направил, докато е стоял пред своя нов смъртен враг.

„Няма да се повтори“ — беше казал.

И нямаше.

Единственият ясен спомен на Ситрин за родителите й беше как й съобщават за смъртта им. Самите тях не помнеше, все едно са били призраци, че и по-малко. Баща си свързваше с топла прегръдка в дъжда и с аромата на тютюн. Майка си — с вкуса на филия, намазана с мед, и с усещането за фината, изящна ръка на синайка, която я гали по крачето. Не помнеше нито лицата им, нито гласовете им, но помнеше как ги изгуби.

По онова време беше на четири години. Детската й стая беше боядисана в бяло и лилаво. Малката Ситрин седеше до прозореца и пиеше чай с любимата си играчка — тралгунче, ушито от кафява кожа и напълнено с бобчета. Тъкмо му оправяше ушите, когато в стаята влезе бавачката й, по-бледа от обичайното, и каза, че чумата отнесла господаря и господарката, а Ситрин трябвало да се приготви за път. Щяла да ходи на друго място.