Джеймс Кори - Пътят на дракона

Ако не беше банката, Ситрин щеше да се озове на улицата. За щастие баща й беше вложил част от златото си при магистър Иманиел и като негова единствена наследница Ситрин бе поверена на банката, където да живее, докато навърши необходимата възраст, за да подпечатва с окървавен палец договори от свое име. Още две лета и това щеше да стане. Видеше ли веднъж деветнайсетото си слънцестоене, Ситрин щеше да се превърне в състоятелна жена и да се изнесе от малката къща близо до Големия площад, където местният клон на Медеанската банка въртеше бизнеса си.

Стига, разбира се, имперската армия междувременно да не сринеше Ванаи със земята.

Вървеше през пазара и не виждаше никакви признаци за тревога по лицата наоколо. Така че Безел можеше и да е прав. Бог й бе свидетел, че изглеждаше напълно сигурен в себе си. Но пък той си изглеждаше така по принцип.

Замисли се дали Безел ще я погледне с други очи след две години, когато тя вече няма да е малкото момиче, което банката е взела под крилото си. Спря пред една сергия, където първокръвна жена продаваше парфюми, масла и шарени забрадки. На неогладен дървен кол беше закачено огледало, та клиентките да могат да се насладят на образа си. Ситрин спря пред огледалото и вдигна брадичка, както би го направила жена с истинско семейство.

— О, бедничката ми — каза продавачката. — Била си болна, нали? Да ти дам нещо за устните?

Ситрин поклати глава и побърза да отстъпи назад, но жената я хвана за ръкава.

— Не бягай, миличка. Половината ми клиентки идват при мен, защото са били болни. Като нищо ще прикрием тази твоя бледност, девойче.

— Не съм била… — успя да каже Ситрин.

— Не си? — прекъсна я жената и я задърпа към едно столче от вътрешната страна на сергията. Ароматът на рози и пръхкава земя беше толкова силен, че въздухът се дишаше трудно.

— Не съм болна — каза Ситрин. — Майка ми беше синайка. Това е… просто съм си такава.

Жената я изгледа жалостиво. И с право. Ситрин не притежаваше нито деликатната изваяна красота на майчиния си народ, нито солидния топъл земен чар на първокръвните момичета. Бяло муле, така й викаха другите деца, когато беше малка. Не беше нито едното, нито другото.

— Нищо де. То не пречи — каза утешително жената. — Седни, миличка, пък да видим какво може да се направи.

Накрая Ситрин си купи бурканче руж за устни само и само да се махне от сергията.

— Добре де, защо не му отпуснеш малко? — каза Кам. — Той е принцът все пак. Не е като да не знаеш къде да го намериш.

Магистър Иманиел вдигна поглед от чинията си. Изражението му бе любезно и неразгадаемо. Светлината на свещите се отразяваше в очите му. Беше дребен мъж с обрулена кожа и рехава коса, който при желание можеше да бъде безобиден като котенце или страшен като демон. Ситрин го познаваше от години, но още не можеше да прецени кое от двете е маска и кое — истинската му същност. В момента гласът му беше мек като очите.

— Ситрин? — каза той. — Защо няма да заема пари на принца?

— Защото ако реши, че не иска да ги върне, не можеш да го накараш.

Магистър Иманиел погледна Кам и вдигна рамене.

— Видя ли? Момичето знае. Банката има политика да не заема пари на хора, които смятат, че е под достойнството им да си връщат дълговете. А и кой казва, че имаме излишни пари за даване?

Кам поклати глава с престорено отчаяние и се пресегна да вземе солницата. Магистър Иманиел лапна хапка от агнешкото в чинията си и попита:

— А и защо не поиска заем от своите барони и дукове?

— Не може — каза Ситрин.

— Защо?

— О, я остави детето на мира — спря го Кам. — Не може ли поне веднъж да си поговорим, без да превръщаш разговора в изпит?

— Защото златото им е при нас — каза Ситрин. — Всичкото им злато е в банката.

— Сериозно? — каза магистър Иманиел и очите му се разшириха уж в потрес. — Така ли?

— Идват от месеци. Издали сме менителници на половината високопоставени семейства във Ванаи. Започнаха със злато, после бижута, коприна, тютюн… всякакви неща с търговска стойност.

— Сигурна ли си в това?

Ситрин завъртя очи.

— Всички са сигурни. Само за това говорят. Как богаташите отплуват като плъхове от горяща баржа, а банките им съдират по две кожи от гърба. Когато представят менителниците си в Карс, Киаря или Столборн, няма да получат и половината от стойността им.

— Пазарът се диктува от купувача, вярно е — каза доволно магистър Иманиел. — Но може да възникне проблем с наличността.

След вечеря Ситрин се качи в стаята си и отвори прозореца да позяпа вдигащата се над каналите мъгла. Въздухът миришеше на есенното ленено масло, с което мажеха дървените сгради и мостове като защита срещу предстоящите дъждове и снегове. Усещаше се и богатият зелен аромат на водораслите, които растяха в канала. Понякога Ситрин си представяше големите къщи като кораби, които се носят по гигантска река, а каналите — като единна неизбродна мрежа, чиито дълбини са недостъпни за нейния взор.