Алиса Дей: Освобождението на Атлантида

„Нямате нови съобщения “

Оставяйки бавно телефона, усети познатата киселина да започва да се надига в стомаха й. Лошата храна в самолета и липсата на сън не помагаха особено, когато човек се чудеше защо никой от колегите му не си беше направил труда да му се обади повече от три месеца.

Знаели са, че е заминала. Разбира се. Това беше. Това, че винаги когато се прибираше у дома, бе посрещана от вълна от съобщения, не значеше нищо. Или най-малкото свидетелстваше, че хората най-накрая са помъдрели и са й се обаждали на телефона с международен обхват, а не тук, където не беше.

Където не е била.

Само че... не бе получила много обаждания и на терена. Разбира се, беше игнорирала няколко от Джордж в първите дни на разкопките. Вълнението от откритието бе погълнало всяка частица от вниманието й.

Известната Луперкале, светилището за което римляните вярвали, че е пещерата, където основателите на Рим, близнаците Ромул и Рем, били кърмени от вълчица.

Когато екипът спусна сондите и видя очертанията на имперския орел точно както бе описан в текстовете от шестнадесети век, точно на върха на сводестия таван, всички в стаята започнаха да крещят.

Дори сега студени тръпки затанцуваха по гръбнака й при самата мисъл. Едно от най-великите археологически открития на всички времена и тя бе там. Естествено, че не бе имала време да върне обажданията на шефа си. Много малко от колегите й си правеха труда да й звънят, когато пътуваше, те разбираха.

Нали?

Само дето изглежда всички останали от катедрата се обаждаха един на друг, когато са на разкопки. Споделяйки вълнението и чудото на откритието. Бе подочула няколко разговора по време на събранията на персонала в редките случай, в които беше успяла да ги посети. Но някак си тя не бе включена в този колегиален кръг.

Разбира се, имаше склонност да държи хората на разстояние. Причината не беше в ръкавиците: в днешно време със „Сделка или не“ и Хауи Мендел 1, който открито говореше за своето ОКР 2, никой не би сметнал един самообявил се мизофоб 3за нещо прекалено странно. Но все пак, когато хората се сприятеляваха, те се прегръщаха. Докосваха се. Искаха от нея да докосва разни неща. Да подържи нечие бебе. Да погали домашния любимец. Да се възхищава на някоя нова покупка, с която са се сдобили.

Бе прекалено трудно да избегне всичко това. Прекалено трудно и подозрително.

Не можеше да им каже истината. Никога не би могла да им признае истината. Бе научила този урок по трудния начин с няколко близки приятели от гимназията, а след това и с единствения мъж, когото някога бе смятала, че обича. Беше я напуснал. Нарече я изрод.

По онова време не успя да го отрече. Дори и сега не можеше.

Но това не беше от значение, когато работеше. За какво са й притрябвали връзки, когато античният свят се разкриваше пред собствените й очи? Бе разчитала да остане поне още шест месеца в Луперкале.

Трябваше досега да е проумяла, че не може да разчита на никого и на нищо.

Сега, след като шейпшифтърите излязоха от сенките, интересът към мита за Ромул и Рем бе поел по съвсем различен път. Да не споменаваме и промяната на юрисдикцията. Италианският контингент на Европейските вълци се намеси в разкопките и изрита екипа й.

- Ще ви се обадим, ако имаме нужда от вас, д-р Макдърмът - едва ли не й се присмя в лицето един от тях, когато я изхвърли от щабквартирата на експедицията. - Но не сдържайте дъха си.

Смехът, който я беше последвал навън, бе отекнал със смущаваща нотка на лудост, породена от лунната светлина. Не се беше възпротивила, вземайки предвид смрачаващото се небе и близостта на пълнолунието.

В края на краищата, не бе стигнала до тук като се бе държала като самоубийца.

Отърсвайки се от спомена, осъзна, че все още държи вече даващия свободно телефон в ръка. Постави го на мястото му, докато отново оглеждаше прашния си офис. Скромно приветствие или същинско пренебрежение?

Забавно бе как едно толкова простичко нещо, като липсата на телефонни съобщения, можеше да промени цялостната гледна точка на един човек.

Телефонът работеше двустранно, припомни си като отново се пресегна към него. Имаше един човек, който винаги щеше да отвърне на обажданията й. Със свободната си ръка прокара пръст по прашния ръб на единствената поставена в рамка снимка върху бюрото й. Жената, която се усмихваше нервно срещу камерата, приличаше толкова много на Кийли. Червената й коса бе по-малко жизнена. Чертите около устните й - по-изразени. Атлетичната фигура се бе поотпуснала през годините, но тя все още бе красива жена.