Алиса Дей: Освобождението на Атлантида

Всички го гледаха втренчено. Точно така! Време бе да действа.

Засмя се.

- Мислиш си, че лъжа, нали? Скъпоценните разглезени принцове никога не са си представяли, че баща им може да върши разни мръсотии с някой друг освен с майка им. С някой, който дори не е от техния вид!

Анубиса отметна дългата си черна коса от лицето си, взирайки се напрегнато в очите му, сякаш за да разбере дали й казва истината. Древната богиня на вампирите не показа каквато и да е била емоция. Но имаше нещо - лек проблясък в очите й, който го накара да повярва, че се е вързала.

- Съвкуплението, което натрапих на бащата на Конлан е дало плод? О, това е толкова възхитително. - Тя извърна глава назад и се засмя, а шейпшифтърите, които бяха все още живи започнаха да вият.

- Аха, е, този възхитителен плод ще започне да убива всички наред, благодарение на проклятието, надвиснало над задника ми, ако не ме разкараш от тук - отбеляза Джъстис, опитвайки се да измисли начин да я убеди. - Искаш да е доброволно? Повярвай ми, след столетия, прекарани в изпълняване на заповедите на братята ми с надуто им чувство за надмощие, породено от статута им на кралски наследници, съм повече от готов да пробвам другата страна.

Вен отново възрази, но Джъстис го прекъсна, прибра меча си и се усмихна на Анубиса.

- Мен, вместо него. Ще ти служа доброволно.

След това, макар да му костваше всяка частица кураж, който някога си е представял, че би могъл да притежава, сложи ръце на раменете й, дръпна я към себе си и я целуна. Бе повече предизвикателство, отколкото целувка. Тя потръпна под допира му, в началото се скова, а после се разтопи в прегръдките му.

Изглежда богинята на вампирите поне донякъде приличаше на смъртна жена. Можеше да използва това и би могъл да оцелее. С непокътната душа или не.

Когато Джъстис най-накрая вдигна глава, очите на Анубиса бяха избледнели от блестящо червено до черно. Сякаш светът се обърна с главата надолу, когато за един кратък момент тя изглеждаше почти като смъртна. Жена, чиято красота бе така мрачна и ужасяваща, че всеки мъж доброволно би се гмурнал в замръзналите й дълбини, стигайки до собствената си гибел.

- Никой мъж не ме е целувал по своя воля повече от пет хиляди години - прошепна тя. -Приемам предложението ви, лорд Джъстис, кръвен сродник на Конлан и Венджънс.

- Не! - изкрещя Вен, но вече бе прекалено късно.

Анубиса прегърна Джъстис през кръста и се стрелна нагоре към далечния таван на пещерата. Докато се издигаха, воинът си спомни за лековития рубин, който тя носеше -скъпоценния камък, който можеше да спаси неродения му племенник или племенница. Улови устните й в още една целувка и измести лакътя си, така че да избута увития в плат вързоп от ръцете й, предполагайки, че тогава вече щеше да го убие.

Шок за деня номер три хиляди и нещо: Анубиса сякаш дори не забеляза.

Така да бъде. Вен и Ерин щяха да са в безопасност. Принц Конлан, жена му и нероденото им дете също.

Джъстис почти си бе спечелил семейство и днешните му действия щяха да ги предпазят. Неговата разбита душа в замяна на невинността на един нов живот.

Смърт или лудост бяха най-малкото, което можеше да плати за подобно съкровище, но той искаше да го заяви. Нуждаеше се от това, само веднъж. Наведе глава и погледна към Вен, след което произнесе думата, забранена му през всичките тези векове:

- Братко!

Тогава Анубиса прошепна нещо на отдавна мъртъв език и реалността му се разпръсна, преливайки, подобно на калейдоскоп, в Пустошта.

В наши дни.

Катедра по Археология.

Щатския Университет в Охайо, Калъмбъс, Охайо

Д-р Кийли Макдърмът отключи вратата на кабинета си, радостна че малцината студенти, които бродеха из дългия, осветен от флуоресцентни лапми коридор, не й обърнаха внимание. Нямаше настроение да отговаря на каквито и да било въпроси след дългия полет от Рим.

Докато внасяше тежката чанта със своите скъпоценни инструменти в офиса си, мислено си отбеляза да поръча нова мистрия „Маршълтаун“. Нейната бе виждала и по-добри дни, а като повечето археолози, причисляваше инструментите си към най-ценните си притежания. Е, може би щеше да запази старата по сантиментални причини. Беше й първата и я бе отвела до него .

Нейният воин.

Погледна надолу към малката издялана от дърво риба, която почиваше отпред върху блузата й на сребърна верижка. Старата „Маршълтаун“ бе открила тази деликатно издялана рибка. Откакто преди три години я докосна, бе прекарала повече време, отколкото трябваше, изгубена във видения за доста порасналия си въображаем приятел: воина със синя коса, живял преди стотици години. Той бе издялал рибата, седнал край лагерен огън, смеейки се и говорейки с приятелите си. Бе затаила дъх във възхита, когато го зърна за първи път. Беше красив, толкова първично мъжествен, че гледката едва не отне дъха й.