Алиса Дей - Освобождението на Атлантида

Съдейки по коприненото чудо на разноцветната му коса, високите скули, здравия врат и широките рамене на мускулестото му тяло, той трябваше да позира за скулптура, вместо да прави такава от дърво. Чертите и мускулестите му извивки бяха така добре изразени на блещукащата светлина от огъня във видението й, докато мъжът стоеше там само по панталони с глава наведена надолу към това което дялкаше.

Дори сега, вероятно стотици години след като този лагерен огън бе угаснал, емоционалният отглас от допира му сияеше, блестеше през сетивата й като почти осезаема ласка всеки път, когато рибата се допреше до кожата й.

Без значение, че воинът й лежеше в гроба от много време. Типично в неин стил да се прояви като откачалка, която копнее за мъж, умрял преди стотици години. Но когато докоснеше издялканата фигура, тя й носеше спокойствие. И все пак, дори сега я обливаха горещи тръпки, предизвиквайки чувствени копнежи у нея, които бе смятала за също толкова мъртви, колкото и цивилизациите, които изучаваше. Копнежи за него, а не за някой жив, достижим мъж.

Винаги за него.

Погали перката на малката, странна риба и отново се почувства сякаш той е с нея. Едно от няколкото преимущества да си медиум на допира. Лицето й се изкриви в горчива усмивка. Загуби всичките си приятели, но си намери готин, мистериозен воин, който да й прави компания.

Въздъхна и за хиляден път си пожела поне да знаеше името му Както и да е! Който и да беше той, не бе негова вината, че тя е откачалка без приятели. Определено ще запази мистрията.

След като най-накрая се отърси от мечтите си, затвори вратата на офиса си и се огледа. Заобикаляха я спомени от пътуванията и разкопките й - отливки на някои от находките й и няколко скъпи за нея дарове от местното население. Разноцветна керамика и малки фигурки от дърво се бореха за пространство на рафтовете, докато по стените висяха стратиграфски рисунки в рамки, всяка от които показваше слоевете история в разкопката, която изобразяваше.

Безценните й книги изпълваха претъпканите и опасно натежали рафтове в личната й библиотека и стояха наредени до стените в нестабилни купчини. Ако се съдеше по вида на няколкото сантиметра прах върху всяка свободна повърхност, секретарката на катедрата бе последвала инструкциите на Кийли да се погрижи офисът й да остане напълно необезпокояван, докато нея я няма.

Изпусна несигурна въздишка на облекчение, тъй като най-накрая се бе завърнала на единственото място, което през последните години се доближаваше до усещането за дом. Стерилният апартамент, в който складираше няколко лични вещи никога не е бил неин дом. Бе просто място, където можеше да отиде да си вземе душ и да се преоблече. Винаги беше тук в офиса си, в класната стая или на някоя разкопка, с куфар под ръка.

Но тук бе избрала внимателно всеки един предмет. Нищо, което би могло да я обезпокои -нито дори един-единствен предмет, който би я хвърлил във водовъртежа на нечий чужди емоции - нямаше място в тази стая.

На това място най-сетне можеше да свали ръкавиците си.

Когато ги изхлузи от ръцете си и ги хвърли върху ръба на бюрото, облак прах се изстреля във въздуха и погъделичка носа й. Добре, нещата й не бяха пипани, което бе добре - дори страхотно, но след като вече се бе прибрала, идваше ред на малко почистване.

По-късно.

Отпусна се в стола си и затвори очи, позволявайки на вълните на изтощението да я погълнат. Дори и след всичките години на пътешествия така и не се научи да спи в самолети. Трябваше да бъде нащрек за нежелани докосвания. Възможността, главата й да се килне настрани, докато подремваше, бузата й да се допре до седалката, отприщвайки емоциите на хиляди ядосани, нетърпеливи, ужасени или с други думи напрегнати пасажери директно в уязвимия й мозък, бе огромна.

Погледна към възстария безформен диван на червени и зелени райета, който се намираше срещу една от стените, питайки се дали една дрямка нямаше да й дойде добре преди да се захване с камарата документи, стотиците гласови съобщения и всичко останало, което се струпваше по време на отсъствие.

Отново въздъхна и вдигна слушалката на телефона. Щеше да свърши малко от работата сега и така щеше да почувства, че е заслужила дрямката. Набра кода си, отне й само няколко секунди, за да си го спомни, намери лист и химикалка и зачака съобщенията, които щяха да я затрупат.

„Нямате нови съобщения“

Кийли премигна, след което вдигна рамене, сигурна, че е объркала кода. Погледна последния лист от бележника върху бюрото си, където беше написала с молив цифрите за случаи като този и ги набра отново.