Л. Смит - Тъмното обединение

— Ти, глупаче. Аз съм тук само на гости.

— О! — Бони отпи от шейка. Сънища. Имаше причина да се страхува от сънищата, но точно сега не можеше да се досети каква бе тя.

— Не мога да остана задълго — каза Елена. — Мисля, че той вече знае, че съм тук. Дойдох само за да ти кажа… — Тя се намръщи.

Бони я погледна разбиращо.

— И ти ли не можеш да си спомниш? — Отпи от шейка. Имаше странен вкус.

— Аз умрях твърде млада, Бони. Имах да свърша още толкова много неща, още толкова много да постигна. Но сега трябва да ти помогна.

— Благодаря — отвърна Бони.

— Да знаеш, никак не е лесно. Нямам толкова много сили. Трудно е да се справяш с всичко тук и едновременно с това да владееш положението.

— Трябва да владееш положението — съгласи се Бони и кимна. Чувстваше се странно замаяна. По дяволите, какво имаше в проклетия шейк?

— Не мога да контролирам всичко, а пък всичко тук се оказа доста странно. Предполагам, че е негово дело.

Винаги ми се противопоставя. Той ни следи. И всеки път, когато се опитвам да се свържа, той се появява.

— Добре. — Стаята се завъртя пред очите й.

— Бони, слушаш ли ме? Той може да използва страха ти срещу теб. Това е начинът, по който действа.

— Добре…

— Но не бива да му позволяваш . Кажи на всички за това. Кажи и на Стефан… — Елена замлъкна и притисна ръка към устата си. Нещо падна в шоколадовия й шейк.

Беше зъб.

— Той е тук. — Гласът на Елена беше странен и неясен. Бони се вгледа в зъба, хипнотизирана от ужас. Той лежеше точно в средата на сметаната, сред натрошените бадеми. — Бони, кажи на Стефан…

Още един зъб пльокна в чашата, сетне и още един. Елена се разрида и побърза да закрие уста с двете си шепи. Очите й бяха ужасени, безнадеждни.

— Бони, не си отивай…

Но Бони вече се препъваше и залиташе, отдръпвайки се назад. Всичко се завъртя, завихри. Шейкът забълбука в чашата като кипнала течност. Само че това въобще не беше шейк. Беше кръв. Яркочервена и пенеста като нещо, което ще изхрачиш, миг преди да умреш. Стомахът на Бони се присви в адска необуздана конвулсия.

— Кажи на Стефан, че го обичам! — Прозвуча като глас на беззъба старица и завърши с истерично хлипане. Бони изпита неописуемо облекчение от обгърналия я мрак и последвалата забрава.

Бони загриза края на флумастера, приковала поглед върху часовника, докато всъщност си мислеше за датите от календара. Оставаха й още осем дена и половина в училище. Беше й окончателно писнало, ама нали все някак си трябваше да издържи. Макар че всяка минута тук, сред цялата тази врява, за нея бе истинско изпитание.

Един от съучениците й, й бе заявил право в лицето, като се отдръпна от нея на стъпалата:

— Не искам да те обиждам, но нещо много начесто взеха да мрат тия твои приятелки.

Разплаканата Бони мигом се втурна презглава в дамската тоалетна.

Но сега тя не искаше нищо друго, освен кракът й никога, ама никога повече да не стъпи в училището, за да бъде далеч от всичките тези тъй трагично опечалени лица и обвиняващи погледи… или още по-лошо — съжаляващите погледи. Директорът произнесе траурно слово пред всички ученици за „това ново нещастие“ и за „тази ужасна загуба“, а през цялото време Бони усещаше като свредели в гърба си прогарящите погледи на съучениците си.

Та щом удари звънецът, тя първа се втурна навън през вратата. Но вместо чинно да се запъти към стаята за следващия час, отново се скри в тоалетната, за да изчака там следващия звънец. Чак когато коридорът се изпразни, забърза към крилото, където се намираше кабинетът по чужди езици. Мина покрай дъската с обявите и съобщенията за събитията, планирани за края на учебната година, без въобще да ги погледне. Какво значение имаха изпитите за SAT и дори дипломирането, какво значение въобще имаше всичко останало? Та нали всички те можеха да не доживеят до края на месеца…

В бързината едва не връхлетя върху някаква фигура в коридора. Вдигна рязко поглед от краката си и го насочи към модните обувки на непознатия. Над тях се виждаха джинси, плътно прилепнали, но достатъчно износени, за да смекчават очертанията на коравите мускули. Тесни бедра. Солиден гръден кош. Лице, способно да доведе до полуда някой скулптор: чувствени устни, високи скули. Черни очила. Леко пригладена назад черна коса. За миг Бони остана със зяпнала уста.

О, Господи, бях забравила колко е страхотен, помисли си момичето. Прости ми, Елена, но малко остава да му се нахвърля.

— Стефан! — извика тя.