Л. Смит - Тъмното обединение

После съзнанието й отново се завърна в реалността и тя се огледа тревожно наоколо. Нямаше жива душа. Веднага го сграбчи за ръката.

— Луд ли си да се появяваш тук? Да не си откачил?

— Трябваше да те намеря. Мислех, че е спешно.

— Така е, но… — Той изглеждаше толкова не на място, застанал насред коридора на гимназията. Толкова екзотичен. Като зебра сред стадо овце. Тя като обезумяла моментално го задърпа към стаичката на чистачките.

Но той не помръдна. Беше по-силен от нея.

— Бони, ти каза, че искаш да поговорим за…

— Трябва да се скриеш! Отивам да взема Мат и Мередит и ще ги доведа тук, след което ще поговорим. Но ако някой те види, вероятно ще те линчуват. Защото имаше още едно убийство…

Лицето на Стефан се промени и той се остави тя да го поведе към стаичката. Опита се да й каже нещо, но след това явно реши да си замълчи.

— Ще те чакам — каза само.

Отне й само няколко минути да намери Мат в кабинета по авторемонт, а Мередит в класа по икономика. Те забързаха обратно към стаичката на чистачките, за да изведат Стефан колкото може по-бързо от училището, без да предизвикват нечии подозрения.

Все някой ще ни види, дяволите да го вземат, трескаво си повтаряше Бони. И тогава всичко ще зависи от това кой ще е този някой и какви слухове ще плъзнат в училището.

— Трябва да го отведем на безопасно място, но не и в къщата на някого от нас — заяви Мередит. Прекосиха паркинга на училището с максимално възможната бързина.

— Чудесно, но къде? Почакай малко, какво ще кажеш за пансиона?… — Гласът на Бони секна. На паркинга пред нея се виждаше малка черна кола. Италиански автомобил, лъскав, елегантен и страшно секси. Прозорците бяха затъмнени въпреки забраната, така че не можеше да се види кой седи вътре. После Бони зърна емблемата с жребец на капака.

— О, Боже мой .

Стефан хвърли само един разсеян поглед към ферарито.

— Това е колата на Деймън.

Три чифта очи се обърнаха шокирано към него.

— На Деймън ? — изкрещя Бони. Надяваше се, че Стефан има предвид, че Деймън само му е заел колата.

Но прозорецът се спусна и отвътре се показа черна коса, адски лъскава, като боята на колата. А под косата — огледални слънчеви очила и една много бяла усмивка.

— Бонджорно — поздрави Деймън невъзмутимо на майчиния си език. — Някой да иска да го повозя?

— О, Боже мой — тихо повтори Бони. Но не се отдръпна.

Стефан бе видимо нетърпелив.

— Отиваме в пансиона. Ти ни следвай, но паркирай зад обора в задния двор, за да не види някой колата ти.

Мередит насила издърпа Бони по-далеч от ферарито. Не че Бони харесваше Деймън или че се канеше да го разцелува, както на купона в квартирата на Аларик. Знаеше, че той е опасен. Може би не толкова, колкото Катрин, но все пак лош. Бе убивал безпричинно, просто за развлечение. Той бе убил господин Танър, учителя по история в Къщата на духовете на последния Хелоуин. Можеше всеки момент отново да убие.

Може би тъкмо заради това пред него Бони се чувстваше като мишка пред лъскава черна змия.

Като се усамотиха в колата на Мередит, двете момичета си размениха многозначителни погледи.

— Стефан не биваше да го взима със себе си — отбеляза Мередит.

— Може пък Деймън да е дошъл просто така, за развлечение — предположи Бони. Не вярваше, че Деймън беше от онези, които ще позволят да бъдат отведени някъде против волята си.

— Но защо му е трябвало да идва? Не е за да ни помогне, това поне е сигурно.

Мат не каза нищо. Дори сякаш не забелязваше напрежението, изпълнило колата. Взираше се през предното стъкло, вглъбен в мислите си.

Небето отново започна да се заоблачава.

— Мат?

— Просто го остави на мира, Бони — каза Мередит.

Страхотно, няма що! — помисли си Бони. Депресията я обгърна като черно одеяло. Мат, Стефан и Деймън — всички до един си мислеха единствено за Елена.

Паркираха зад стария обор до ниската черна кола. Когато влязоха вътре, завариха Стефан сам. Той се обърна и Бони видя, че е свалил черните си очила. Прониза я лека тръпка, само колкото да настръхнат косъмчетата по ръцете и врата й. Стефан не приличаше на нито едно от момчетата, които някога беше срещала. Очите му бяха тъй зелени, зелени като дъбовите листа през пролетта. Но в момента под тях се чернееха дълбоки сенки.

Последва неловък момент. Тримата стояха настрани и се взираха безмълвно в Стефан. Сякаш никой не знаеше какво да каже.

После Мередит се приближи до него и го улови за ръката.