Л. Смит - Тъмното обединение

— А какво ще кажеш за Каролайн? — попита Стефан. — Възможно ли е тя да е видяла нещо?

— Тя беше навън — уточни Мередит. — Добра се до вратата и се измъкна, докато ние още се лутахме вътре. Чула писъците, но била прекалено изплашена, за да се върне обратно в къщата. Честно казано, не я обвинявам.

— Така че всъщност никой, освен Вики не е видял какво точно се е случило.

— Да. Но тя не може да каже нищо. — Бони продължи историята от там, където я бе прекъснала Мередит. — И след като видяхме, че никой не ни вярва, си спомнихме казаното от Елена за магията за призоваване. Решихме, че тя е искала да призовем теб, защото си е мислела, че можеш да помогнеш по някакъв начин. И така… ще можеш ли?

— Ще се опитам — обеща Стефан. Изправи се и направи няколко крачки, обърнат с гръб към тях. После се спря, без нищо да каже. Накрая рязко се обърна и погледна Бони в очите. — Бони — отново заговори, по-тихо, но все така напрегнато, — в твоите сънища наистина си разговаряла с Елена лице в лице. Как мислиш, ще можеш ли отново да изпаднеш в транс?

Бони леко се изплаши от това, което видя в очите му. Те блестяха изумруденозелени върху бледото му лице. Сякаш изведнъж успя да надникне зад маската му на самоконтрол. Под нея имаше толкова много болка, толкова много копнеж… както и толкова голямо напрежение, че едва издържаше да го гледа.

— Бих могла може би… но, Стефан…

— Тогава да го направим. Точно тук и сега. И ще видим дали ще можеш да ме вземеш със себе си. — Очите му бяха хипнотизиращи, но не с някаква скрита Сила, а с поразяващата мощ на волята. Бони искаше да го направи заради него… той я накара да го пожелае. Но споменът за последния сън й дойде в повече. Не би могла отново да се изправи пред целия този ужас. Не би могла .

— Стефан, прекалено опасно е. Бих могла да се отворя за всичко… и тъкмо от това съм много изплашена. Ако това нещо обсеби съзнанието ми, не зная какво може да се случи. Не мога , Стефан. Моля те. Дори и да е само чрез спиритическата дъска, това може да се изтълкува като покана към него да дойде тук.

За миг тя си помисли, че той ще се опита да я застави да го стори. Устата му се стегна в упорита линия, а очите му заблестяха още по-ярко. Но след това пламъкът в тях бавно угасна.

Бони усети как сърцето й се сви.

— Стефан, съжалявам — прошепна.

— Просто трябва сами да се заемем с това — реши Стефан. Маската върху лицето му отново се завърна, а усмивката му беше скована, сякаш му причиняваше болка. Заговори по-оживено: — Първо трябва да открием кой е убиецът и какво търси тук. Сега всички сме наясно, че някакво зло отново се е появило във Фелс Чърч.

— Но защо ? — удиви се Бони. — Защо някакво зло създание ще се появи точно тук? Не се ли напатихме достатъчно?

— Прилича на странно съвпадение — обади се Мередит с леко насмешлив тон. — Защо все ние сме късметлиите?

— Не е съвпадение — възрази Стефан. Изправи се и вдигна ръце, сякаш не бе уверен откъде точно да започне. — Съществуват места по земята, които просто са… различни. Те преливат от психична енергия, положителна или отрицателна, добро или зло. Някои от тях винаги са били такива като например Бермудският триъгълник или равнината около Солсбъри, където е бил построен Стоунхендж. Други по-късно са се превърнали в по-особени зони, особено там, където се е проляла много кръв. — Погледна към Бони.

— Неспокойни духове — прошепна тя.

— Да. Тук наблизо е имало битка, нали?

— През Гражданската война — обади се Мат. — Точно тогава старата църква била разрушена. Било е страховито клане с много жертви от двете страни. Никой не спечелил, но почти всички участници в сражението загинали. Горите наоколо са пълни с техните гробове.

— А земята е просмукана с кръвта им. Подобни места винаги събират всички свръхестествени сили. Непреодолимо привличат злото. Ето защо Катрин е била привлечена от Фелс Чърч. И аз го почувствах, когато кракът ми за пръв път стъпи тук.

— А ето че сега и още нещо се е появило — заключи Мередит, отново станала напълно сериозна. — Но как според теб можем да се преборим с това зло?

— Преди всичко ще трябва да изясним срещу какво ще се сражаваме. Мисля, че… — Но преди да довърши, се чу проскърцване, след което слаб слънчев лъч прониза праха в обора и освети балите със сено. Вратата на обора се открехна.

Всички застинаха, готови да скочат и да побегнат или да се втурнат в схватка. Но фигурата, побутваща с лакътя си голямата дървена врата, не изглеждаше застрашителна.