По дяволите! Следователно не беше туристка, а студентка. А това означаваше, че ще отнесе спомена за тази история и ще разказва на състудентките си за красивия италиански младеж, с когото се бе срещнала предишната вечер. Онзи с очи черни като нощта. Онзи, който я бе завел в разкошния си дворец на Виа Торнабуони, където я бе почерпил с вино и бяха вечеряли, а след това на лунна светлина навън в оградения отвсякъде вътрешен двор или може би в стаята му младежът се бе навел над нея, за да надникне в очите й и…
Погледът на Стефан се отмести от двете червенеещи се рани на шията на момичето. Толкова често беше виждал подобни белези — как можеха все още да му въздействат? Но му въздействаха, повдигаше му се при вида им.
— Как се казваш?
— Рейчъл, с „ъ“ — подчерта тя.
— Добре, Рейчъл. Погледни ме. Сега ще се върнеш в твоя пансион и няма да си спомняш нищо за изминалата нощ. Няма да знаеш къде си ходила или с кого си се срещала. И никога не си ме виждала. А сега го повтори.
— Не помня нищо за изминалата нощ — послушно заповтаря тя, без да откъсва очи от неговите. Силите на Стефан не бяха толкова могъщи, както ако бе пил човешка кръв, но все пак бяха достатъчни за внушението. — Не зная къде съм ходила, нито кого съм видяла. И никога не съм те виждала.
— Добре. Имаш ли достатъчно пари, за да се върнеш обратно? Ето, вземи. — Стефан измъкна от джоба си и й подаде цяла шепа изпомачкани италиански лири, предимно по петдесет и по сто хиляди, след което побърза да я изведе навън.
Когато тя се настани на сигурно място в таксито, той се върна вътре и се запъти право към спалнята на Деймън.
Брат му се бе облегнал на стената до прозореца и белеше портокал. Все още не се бе преоблякъл. При влизането на Стефан вдигна глава и го изгледа недоволно.
— Обикновено се чука на вратата — рече той сърдито.
— Къде си я срещнал? — попита Стефан. А после, след като Деймън го удостои само с един недоумяващ поглед, добави: — Онова момиче, Рейчъл.
— Така ли се казва? Не си направих труда да я попитам. Срещнахме се в бара на Джили. Или може би беше в бара на Марио. Защо питаш?
Стефан едва сдържа гнева си.
— Това не е единственото, за което не си си направил труда. Дори не си се постарал да й внушиш да те забрави. Да не би да искаш да те заловят, Деймън?
Деймън изкриви устни в пренебрежителна усмивка и разгъна обелената кора на портокала.
— Мен никога не ме залавят, малки братко.
— Тогава какво ще направиш, когато тръгнат по следите ти? Когато някой се досети: Боже мой, на Виа Торнабуони има чудовище, което смуче кръв? Ще избиеш всичките си преследвачи? Или ще изчакаш да разбият външната врата и тогава ще се стопиш в мрака?
Деймън го изгледа предизвикателно. Ехидната усмивка продължаваше да трепти на устните му.
— Защо не?
— Върви по дяволите ! — избухна Стефан. — Чуй ме, Деймън. Това трябва да спре.
— Трогнат съм от загрижеността ти за безопасността ми.
— Не е честно, Деймън. Да се възползваш от едно момиче, което не е искало…
— О, тя го искаше, братко. И то много го искаше.
— А ти обясни ли й какво може да й причини това? Предупреди ли я за последиците от размяната на кръв с вампир? Спомена ли й за кошмарите, за налудничавите видения? Или тя искаше и това? — Деймън явно нямаше намерение да му отговоря, затова Стефан продължи все така яростно: — Знаеш, че не е редно.
— Знам. — Деймън удостои брат си с една от внезапните си, крайно дразнещи усмивки, която се скри така бързо, както се бе изписала на лицето му.
— И не ти пука — рече Стефан глухо и отвърна поглед.
Деймън захвърли портокала. Тонът му остана благ и убедителен.
— Малки братко, светът е пълен с нередни неща, както ти ги наричаш. Защо не се отпуснеш и не се присъединиш към печелившите? Така е много по-забавно, уверявам те.
Стефан усети как гневът му отново пламна.
— Как можа да го кажеш? — изригна той. — Нищо ли не научи от Катрин? Тя избра „печелившата страна“.
— Катрин умря прекалено бързо — отвърна Деймън. Отново се усмихваше, но очите му бяха студени.
— И сега ти мислиш единствено за отмъщението? — Като погледна към брат си, Стефан усети съкрушителна тежест в гърдите си. — Както и за собственото си удоволствие.
— А за какво друго да мисля? Насладата е единствената реалност, малки братко… насладата и властта. И ти си ловец по природа също като мен — заяви Деймън. След което додаде: — Между впрочем не помня някой да те е канил във Флоренция при мен. И след като не се забавляваш, защо просто не си тръгнеш?
Читать дальше