Дж. Уорд - Освободена любов

— Извинявай, какво?

— Казах, че веднъж те сънувах. Преди много години.

О, боже!

Защо не тръгна направо за стаята си? Вече щеше да е запалил.

— Как така?

Ви почеса брадата си.

— Стоеше на един кръстопът сред поле от нещо бяло. Имаше буря. Силна буря. Но когато ти взе облак от небето и покри кладенеца с него, дъждът спря.

— Звучи поетично. — Беше облекчение за него, тъй като повечето сънища на Ви бяха ужасно плашещи. — Но няма смисъл.

— Нищо от това, което виждам, не е без смисъл и ти го знаеш.

— Тогава алегорично. Как можеш да покриеш кладенец с облак? — намръщи се Фюри. — И защо ми го казваш сега?

Ви свъси черни вежди над подобните си на огледало очи.

— Аз… Боже, нямам представа. Просто трябваше да го кажа.

Той изруга грозно и се запъти към кухнята.

— Бела още ли е там?

— Откъде знаеш, че е била там?

— Винаги изглеждаш съсипан, след като я срещнеш.

Половин час и един сандвич с пуешко по-късно Ви се намираше на терасата на личния си пентхаус в центъра на града. Нощта беше неприятна. Съчетаваше студа на март и влагата, характерна за април. Режещият вятър беснееше като налитащ на бой пиян. Докато стоеше пред панорамата на мостовете близнаци на Колдуел, подобната на пощенска картичка гледка на блещукащия град го отегчи.

Също и перспективата за тазвечерните му забавления. Донякъде намираше сходство между себе си и някой дългосрочно пристрастен към кокаина. Насладата, която някога беше изпитвал, беше огромна, но сега задоволяваше единствено потребностите си, и то без особен ентусиазъм. Бе обладан от нужда, а не намираше облекчение.

Положи длани на ръба на парапета и се наведе напред. Леденият въздух обгърна лицето му и духна косата му назад като на някой фотомодел. Или може би… по-скоро като на супергерой от комикс. Да, това сравнение беше по-добро. Само дето той би бил злодеят.

Осъзна, че лежащите му на каменния парапет ръце го потъркват, сякаш го милват. Парапетът беше висок сто и двайсет сантиметра и опасваше цялата сграда като ръб на поднос за сервиране. Горната му част беше плоска, с широчина около един метър и сякаш умоляваше някой да се хвърли надолу от нея. Десетте метра въздушно пространство отвъд парапета бяха идеалната прелюдия към смъртта.

Това вече беше гледка, която го заинтригува.

Знаеше от личен опит колко сладко е усещането при свободното падане. Как вятърът притиска гръдния ти кош и прави дишането почти невъзможно. Как очите ти се изпълват със сълзи, които обаче се стичат по слепоочията ти, а не надолу по бузите. Как земята няма търпение да те поздрави като домакин, очакващ да те посрещне на партито си.

Още не беше сигурен, че е взел правилното решение да се спаси онзи път, когато беше скочил. В последния миг се беше дематериализирал обратно на терасата. Право в ръцете на Бъч.

Проклетият Бъч. Все се връщаше при този кучи син.

Ви се отдръпна, за да се отърве от потребността да предприеме нов полет, и отключи една от плъзгащите се врати със силата на мисълта си. Три от направените от стъкло стени на пентхауса бяха бронирани срещу куршуми, но нямаха филтър за слънчевата светлина. Не че би останал тук през деня, дори и да имаха такъв.

Това не беше дом.

Когато пристъпи вътре, мястото и предназначението му го притиснаха, сякаш силата на гравитацията тук беше различна. Стените, таванът и мраморният под на голямото еднопространствено жилище бяха черни. Такива бяха и стотиците свещи, които беше способен да запали със силата на волята си. Единственото, което можеше да се определи като мебел, беше огромното легло, което той никога не беше използвал. Всичко останало беше оборудване. Масата с каишите за връзване. Веригите, прикрепени към стените. Маските, топките за запушване на устата, бичовете, пръчките и веригите. Цял шкаф, пълен с щипки и тежести за зърна и други пособия от неръждаема стомана. Всичко за неговите жени.

Свали коженото яке и го захвърли на леглото, после се освободи и от ризата си. Винаги оставаше с кожените панталони по време на сеансите. Покорните му никога не го бяха виждали напълно гол. Никой не го беше виждал гол, с изключение на братята по време на церемониите в гробницата, и то само защото ритуалите го изискваха.

Как изглеждаше там долу, си беше само негова работа.

Свещите пламнаха по негова команда. Светлината се отрази в лъскавия под, преди да бъде погълната от черния таван. В атмосферата не витаеше никаква романтика. Мястото беше пещера, в която се предлагаха низки удоволствия на желаещите. Светлината беше нужна, за да е сигурно, че кожените и метални инструменти попадат на правилните места, както и ръцете и зъбите.