Дж. Уорд - Сбъдната любов

— Дай ми нещата си.

Приятелят му започна да спори, думите излизаха беззвучни от устните му, понеже ръцете му бяха пълни. Куин взе газираните напитки и Доритоса, които възпрепятстваха комуникацията.

— Ето, така е по-добре. Докато касиера ни обслужи, можеш да спориш вече както трябва.

И я виж ти, ръцете на Джон се размахаха във всички познати посоки, изразяващи всички синоними на „Аз ще платя“.

— Глух ли е? — попита касиера в шепот.

Като че ли ако някой използваше американския език на знаците, ставаше някакъв изрод.

— Не. Сляп.

— О.

Докато мъжът продължаваше да зяпа, на Куин му се прииска да му фрасне един.

— И така, ще ни обслужиш ли или какво?

— А… да. Хей, имате татуировка на лицето. — Господин Супер-Наблюдателност най-сетне набра бар кодовете, един след друг, един след друг, ала така бавно, като че ли опаковките се подлагаха на лазерен четец. — Знаехте ли?

Не думай!

— Не знаех.

— И вие ли сте сляп?

Този въобще замисляше ли се над идиотщините, които бълваше?

— Аха — отвърна Куин.

— А, сигурно затова и вашите очи са странни.

— Именно.

Куин извади двайсетачка и не почака рестото — убийството на касиера бе мааааалко привлекателно. Кимна на Джон, който също измерваше с поглед горкия човек, и се отправиха навън.

— А рестото?

— Също така съм глух. Не те чувам.

Идиотът само повиши глас:

— Тогава ще задържа рестото, а?

— Супер. — извика Куин през рамо.

Този бе глупав на ен-та степен. Честна дума.

Докато излизаше на улицата, Куин се замисли какво чудо е, че хора като онзи вътре преживяват деня и нощта. И копелето се бе научило да си обува панталона и да работи с бар-кодовете…

Чудо невиждано.

Още като пристъпи навън, леденият вятър го блъсна, засвири в косите му, снежинки нахлуха в ноздрите му…

Куин спря…

Погледна наляво. После — надясно.

— Къде, по… КЪДЕ МИ Е ХАМЪРА?

С периферното си зрение видя как ръцете на Джон жестикулираха същия въпрос. После приятелят му посочи към току-що падналия сняг… следи от четири масивни гуми, направили полукръг и напуснали паркинга.

— По дяволите, мамка му мръсна! — изсъска Куин през зъби.

А си мислеше, че Господин Наблюдателност зад касата беше идиот.

*Американски хорър филм

**Става дума за „личност преминала нормалната граница на лудост“. По песента "Insane in the Brain" на Сайпръс Хил

**Известна американска рап група

***Става дума за Майли Сайръс

****Нешанъл Енкуайърър — американски вестник-таблоид

Обратно в имението на Братството Блейлок седеше на ръба на леглото, тялото му бе голо и нагряно, воал от пот покриваше гърдите и раменете му. Между краката му членът му стоеше отпуснат, а бедрата му — изнемощели от твърде много физическа активност — помпане и триене. От друга страна пък дъхът му сякаш се процеждаше, плътта му имаше нужда от още малко повече кислород, отколкото дробовете му предоставяха.

Така че Блей протегна ръка към пакета червен Дънхил на нощната масичка.

Как любовникът му си взимаше душ, заедно с пикантния аромат на сапун, бе до болка познато.

Наистина ли бе минала почти година?

Като извади цигара, Блей взе луксозната запалка Ван Клийф & Арпълс, която Сакс му бе подарил за рождения му ден. Беше изработена от злато и със запазената марка на фирмата — редки рубини от 1940-те, — и радваше окото, както и вършеше работа.

Пламъкът лумна и в същото време душът спря.

Блей се наведе напред към огънчето, вдиша и затвори капачето на запалката. Както винаги, и най-малката следа от пламъка се завъртя, сладостта се смеси с дима, който издишаше.

Куин мразеше пушенето.

Никога не беше одобрявал.

Което — като се вземат предвид всичките неправилни неща, които правеше по навик самият той, — беше честно казано обидно.

Секс с безчет непознати в тоалетните на клубове? Тройки с мъже и жени? Пиърсинги? Татуировки на най-различни места?

И този човек не одобряваше пушенето. Като че ли беше долен навик, който никой със здрав разум не би имал.

В банята се включи сешоарът, който използваха двамата със Сакс и Блей си представи русите му коси, с които тъкмо се беше захванал, издърпани назад и развяти от този изкуствен вятър, как отразяваха светлината, блестяха с естествени отблясъци.

Сакстън бе красавец, гладка кожа, стегнато тяло и отличен вкус.

Боже, дрехите в гардероба му! Невероятни. Все едно Великият Гетсби бе изскочил от страниците на романа, слязъл на Пето Авеню и изкупил цели куфари дрехи висша мода.