Дж. Уорд - Сбъдната любов

Куин изобщо не беше такъв. Той носеше тениски Ханс, износени дънки или кожени панталони; ходеше винаги с едно и също яке за мотористи, което си беше взел веднага след промяната. Никакви Ферагамо* или Балис**. Само Ню Рок с подметки с размерите на гуми на камион. Косата? Рядко я сресваше. Парфюм? Барут и оргазми.

По дяволите, откакто познаваше Куин, а на практика се познаваха от пеленачета, Блей никога не го беше виждал в костюм.

Чудно дали знаеше, че можеш и да си купиш смокинг, не само да го вземеш под наем.

Ако Сакстън бе идеалът за аристократ, то Куин беше олицетворение на главорез…

— Ето. Тръскай тук.

Блей вдигна рязко глава. Сакстън бе гол, с идеална прическа и ухаеше на Куул Уотър и държеше тежък пепелник Бакарат, който беше купил като подарък за лятното слънцестоене. Беше произведено през 40-те и тежеше повече от топка за боулинг.

Блей се подчини на думите му, пое пепелника и го задържа в дланта си.

— Излизаш по работа?

Сякаш не бе очевидно.

— Разбира се.

Сакстън се обърна и изложи сексапилния си задник на показ на отиване към гардероба. Технически трябваше да живее в съседната свободна гостна, но малко по малко дрехите му се бяха преселили тук.

Той нямаше нищо против пушенето. Дори му правеше компания от време на време след енергично… сношение.

— Как върви? — попита Блей и изпусна облак дим. — Тайната задача имам предвид.

— Добре. Почти свърши.

— Това означава ли, че най-после ще ми обясниш за какво се отнася?

— Ще разбереш съвсем скоро.

Докато слушаше как Сакстън откача риза от закачалка в дрешника, Блей завъртя цигарата си и разгледа запаления край. Сакстън вършеше някаква топ секретна работа за краля от есента и дори в леглото не я обсъждаха, което вероятно бе една от причините Рот да го бе назначил за свой личен адвокат. Сакстън притежаваше дискретността на всеки служител в банков трезор.

Куин, от друга страна, не можеше да запази и най-дребната тайна. Дали парти изненада, клюки или срамни лични неща, като това дали си спал с проститутка в…

— Блей?

— Съжалявам, какво?

Сакстън се показа, напълно облечен с костюм от три части на Ралф Лорън.

— Казах, че ще се видим на Последното хранене.

— О. Толкова ли е късно?

— Да.

Очевидно се бяха чукали цял ден и пропуснали първото хранене, което реално се случваше отдавна вече…

Мили Боже! Той дори не можеше да мисли за събитията от изминалата седмица. Не можеше дори да опише мислено как се чувстваше за единственото нещо, за което никога не се беше тревожил, че ще се случи… точно пред очите му.

А мислеше, че да бъде отхвърлен от Куин е гадно.

А да го види как се обвързва с млада жена…

По дяволите, трябваше да каже нещо в отговор на любовника си.

— Да. Да, разбира се. Ще се видим.

След кратко колебание Сакстън го доближи и целуна по устните.

— Тази вечер не си в кондиция, а?

Блей кимна, като държеше цигарата далеч от красивите дрехи на Сакстън, за да не ги изгори.

— Мислех да прочета Ню Йоркър и може би да подхвана „От терасата“.

Сакстън се усмихна, очевидно оценяваше и двете доста добре.

— Завиждам ти много. Когато свърша, ще си открадна време да отпочина.

— Може да отидем някъде.

— Може.

Напрегнатото изражение върху красивото лице бе чувствително и тъжно.

Защото Сакстън знаеше, че нямаше да отидат никъде.

И не защото ол-инклузив в четиризвездния Сандъл беше така не на място в тяхното бъдеще.

— Грижи се за себе си — каза Сакстън, като върховете на пръстите му докоснаха бузата на Блей. Блей притисна ръката му в отговор.

— Ти също.

Момент по-късно вратата се отвори и затвори… и той остана сам. Като седеше на разхвърляното легло, в тишината, която изглежда щеше да го смаже от всички страни, той изпуши цигарата до филтъра, смачка я в пепелника и запали нова.

Затвори очи и се опита да си представи стоновете на наслада, как Сакстън се извива пред него, усещането на допир.

Не можа.

И в това се състоеше проблемът, нали…

— Нека изясним това, — Ви заговори провлачено от другата страна на телефонната връзка. — Изгубил си Хамъра си?

На Куин му се искаше да блъсне главата си във витрината.

— Да. Точно така. А сега, моля те, можеш ли да…

— Как изгуби автомобил, тежащ почти четири тона?

— Не е важно…

— Е, всъщност, мисля, че е, ако искаш да го проследя по GPS системата и да ти кажа къде е проклетото нещо, а ти за това се и обаждаш, нали? Или просто си искал да се изповядаш — без детайли — за доброто на душата си?