Дж. Уорд - Сбъдната любов

Куин стисна телефона.

— Оставихключоветевътре.

— Би ли повторил? Не те чух.

Глупости.

— Оставих ключовете вътре.

— Много тъпо от твоя страна, синко.

Не думай.

— Ще ми помогнеш ли да…

— Току-що ти пратих координатите. И още нещо — за когато откриеш возилото си.

— Да?

— Провери дали са преместили седалката напред — знаеш, за по-голямо удобство и такива глупости. Защото сигурно не са бързали, нали са имали ключовете. — Звукът от смеха на Вишъс бе като удар в топките с броня от кола. — Слушай, трябва да тръгвам. Нужни ми са две ръце, за да се държа за стомаха, докато се смея. Доскоро.

Разговорът прекъсна и на Куин му трябваше момент да превъзмогне желанието си да метне телефона.

Да, понеже да загуби и него със сигурност щеше да помогне в ситуацията.

Влезе в акаунта си в Хотмейл и се зачуди колко дълго му оставаше на този, който бе свил колата му.

— Движи се на запад. — Наклони телефона така, че Джон да вижда. — Да вървим.

Докато се дематериализираше, Куин едва осъзнаваше, че нивото на гнева му не бе пропорционално на проблема: когато молекулите му се разпръснаха, той бе като фитил на динамит, чакащ някой да пусне искра върху му — и не само защото бе задник или задето колата му бе открадната, или поради факта, че изглеждаше като идиот в очите на брата, когото най-много уважаваше в Братството.

Имаше още толкова други глупости.

Прие форма върху черния път и провери телефона си отново, докато чакаше Джон да се появи. Когато боецът се показа, Куин провери координатите отново и двамата се дематериализираха по на запад, приближаваха се малко по малко… докато Куин не се материализира на точното място върху покрития с лед асфалт, където бе скапаният му Хамър.

На сто метра пред него.

Който и да беше кучият син зад волана, караше със сто километра в час в снега и се отправяше към един завой. Какъв глу…

Е, да ги нарече „глупави“ беше точно нещото, което нямаше право да казва тази вечер.

— Нека стрелям по гумите — изписа Джон, сякаш знаеше, че пистолет в ръката на Куин не е най-добрата идея.

Ала преди Джон да извади и да се прицели със своя 40-милиметров, Куин се дематериализира… точно върху капака на джипа.

Наклони лице на предното стъкло, задникът му се носеше и го вееше вятър точно като някое насекомо на стъкло. После дойде моментът за: „Хеееей, мацки, как я карате?“

Благодарение на осветлението на арматурното табло, видя ужаса по лицата на двете момчета, седящи на предните седалки… и блестящата му идея застана на второ място в глупостите за вечерта.

Вместо да спре, водачът на автомобила завъртя волана, сякаш се опитваше да избегне приземилия се на капака Куин. Маневрата изхвърли воина, тялото му отлетя в пространството, докато той се опитваше да задържи поглед върху колата.

Изглежда той беше късметлията.

Хамърите бяха проектирани така, че аеродинамиката и аварийната спирачка да не са силните му страни, законите на физиката се намесиха и преобърнаха цялата купчина метал. Точно в този момент и въпреки снежната покривка, металът се срещна с асфалта и нощта се разцепи от силния стържещ звук…

Звукът от сблъсъка на Хамъра с нещо с размерите на къща сложи край на пищящото стържене. Куин обаче не обърна особено внимание на катастрофата, понеже той също се приземи на пътя, усети удар в рамото и бедрото, а тялото му издаде звук, подобен на този от автомобила и настилката…

ТРЯС!

Инерцията на тялото му бе прекъсната, нещо го хвана здраво за главата…

Последва невероятно светлинно шоу, сякаш някой бе запалил фойерверки точно пред очите му. Както му се случваше и на Туити във филмчето, малки звезди заблещукаха навсякъде в погледа му, а болката се просмукваше във всяка част от тялото му.

Като се отблъсна от това, което бе най-близо до него — не бе сигурен дали беше земята или някакво дърво, или пък големият Дядо Коледа в малкия си червен костюм, Куин легна по гръб. Като се просна, студът се просмука до главата му и му помогна малко да се освести.

Имаше намерение да се изправи. Да провери Хамъра. Да пречука двамата нещастници, които се бяха възползвали от моментната му глупост. Но това бяха само фантазии на мозъка му. Тялото му контролираше нещата сега и нямаше намерение да ходи никъде.

Като лежеше възможно най-неподвижно, издишаше замръзнали облаци пара, времето сякаш се забави и започна да се променя. За миг Куин се обърка какво го бе докарало в това състояние на пътя. Дали беше катастрофата, която беше предизвикал?