Дж. Уорд - Сбъдната любов

А, и все пак ставаше дума за квартала Ричи Рич, в който бяха. Това, което знаеше, беше, че имаше забрана за излизане след двадесет и два часът.

Защо, по дяволите, се бе съгласил?

— Ще. Хвърлиш. Ли. Моля. Поглед. На. Онова. Прекрасно. Возило.

Просто за да му затвори устата, Джонси извърна глава и се подаде изпод навеса. Изруга, когато сняг нахлу здраво в очите му. Шибано зимно време в околностите на Ню Йорк. Достатъчно студено, че да ти замръзнат топките…

Я гледай ти… привет, съкровище.

От другата страна на паркинга, точно пред денонощната дрогерия CVS, която искреше от чистота, без разни графити, се виждаше истинска адски яка кола. Хамър, който беше изцяло затъмнен, без хромова боя — нито на гумите, нито отстрани по прозорците, нито дори на капака. Беше от големите модели, без съмнение, със скъпоценен двигател под капака.

Бе от типа автомобили, които се забелязваха по улиците в родния му край, кола, принадлежаща на голяма клечка. Само че бяха доста далеч от централната част на града, така че трябваше да е само някакъв отворко, който се правеше на голямата работа.

Господин Ванила нарами раницата си, чиято втора презрамка провисна.

— Ще отида да го видя отблизо.

— Автобусът ще пристигне всеки момент, — Джонси погледна часовника си и се настрои оптимистично. — След пет, може би десет минути.

— Хайде де…

— Доскоро, задник…

— Да не би да те е шубе? — Копелето изви ръце и започна да имитира сцена от „Паранормална активност“*. — Стрррааах ме еее.

Джонси извади оръжието си и насочи цевта към лицето на албиноса.

— Без проблем бих те очистил тук и сега. Правил съм го преди. Ще го направя и отново. А сега се дръпни, по дяволите, и си направи услуга. Затваряй си шибаната уста.

Когато погледите им се срещнаха, на Джонси всъщност не му дремеше какво предстоеше. Да застреля копелето. Да не го застреля. Все едно.

— Добре, добре, добре. — Господин Бъбривко отстъпи и се махна от спирката.

Слава Богу. Кретен.

Джонси прибра пистолета си, кръстоса ръце и се загледа в посоката, откъдето щеше да пристигне автобусът… сякаш това щеше да помогне.

Шибан глупак.

Пак погледна часовника си. Човече, стига с тази глупост. Ако автобус, отиващ обратно към центъра, пристигнеше пръв, просто щеше да се качи и да тегли майната на всичко.

Като прехвърляше раницата, която му бяха казали да вземе, от едно рамо на друго, усети твърдите контури на урната. Нуждата от раница си я обясняваше. Ако трябваше да пренесе нещо от затънтените краища до гетото, тогава да. А урната? За какво, по дяволите, служеше пък тя?

Освен ако не беше с пудра?

Фактът, че бе избран от Си-Райдър, самият той, за това нещо, си беше доста страхотно. Поне докато не срещна Белия — тогава идеята, че е специален беше изгубила цвят. Обаче инструкциите на шефа бяха изрично точни: да остане с пича на спирката на Четвърта улица; да вземе последния автобус за предградията и да чака; да се прехвърли през оградата на чифлика, още призори; да слезе на спирка Уорън Кънтри; да пресече една миля до частна ферма.

Там щяха да се срещнат със Си-Райдър, както и с още няколко пича за работата. А после? Джонси щеше да е част от нова тайфа, която планираше да поеме контрол над Колдуел.

Това много му харесваше. И с цялото си уважение към Си-Райдър — той беше здравеняк; на високо положение в района; влиятелен.

Обаче останалите бяха като Ванила айс…

Като долови шума от двигател, разбра, че нещо, каквото и да е от градския транспорт най-после приближава, и стана на крака…

— Няма начин — вдиша той.

Затъмненият Хамър спря точно пред автобусната спирка и когато стъклото на прозореца се плъзна надолу, Белият имаше напълно „луд до мозъка на костите си“ вид** зад волана — и не защото Сайпръс Хил*** бяха усилени до дупка.

— Качвай се! Хайде, качвай се.

— Какво, по дяволите, правиш? — заекна Джонси, като все пак заобиколи и зае пасажерското място.

О, по дяволите, мамка му — белият задник не бе пълен кретен, щом успя в това начинание.

Още щом натисна педала за газта, двигателят изрева и грайферите на гумите захапаха снежната настилка, и се изстреляха с петдесет километра в час за секунда.

Джонси сграбчи първото, което намери, за да се задържи, когато преминаха на червено, качиха се на бордюра и пресякоха паркинг Ханафорд. Музиката се сля със звука от колата, анонсиращ, че не са си сложили предпазните колани.

Джонси се ухили.

— Да, по дяволите, копеле! Ти, откачено снежнобяло копеле… — Мисля, че това е Джъстин Бийбър.