Дж. Уорд - Сбъдната любов

Прислужниците отказваха да докоснат вещите му — като че ли злото в него се беше преселило и във фибрите на дънките и тениските му.

Добрата страна беше, че никога не го канеха на официалните събирания, така че церемониалната роба беше само в кошмарите, бейби…

Куин откри, че плаче, когато сведе глава към обувките си Ед Хардис. Две капки вода по средата на връзката на едната му обувка.

Той никога не беше получавал пръстен.

О, по дяволите… това болеше.

Потърка лицето си с длан. Телефонът му звънна и той го извади от джоба на моторното си яке. Трябваше да примига няколко пъти, за да се фокусира.

Прие обаждането, ала не каза нищо.

— Току-що научих — каза Блей от другата страна на линията. — Как си?

Куин отвори уста да отговори, мозъкът му изтърси всички видове отговори: „Направо чудесно, да не повярваш“, „Поне не съм „дебел“ като сестра ми“. „О, не, не знам, че брат ми е чукал някоя“.

Вместо това каза:

— Изгонили са ме от къщата. Не са искали да урочасвам промяната. Явно е проработило, защото той изглежда сякаш е минало много добре.

Блей тихо изруга.

— О, и току-що получи пръстена си. Баща ми му даде… своя.

Пръстенът носеше герба на семейството, беше символ на всеки мъж от добра кръвна линия, за да свидетелства за стойността на неговото потекло.

— Гледах как Лукас го слага на пръста си — продължи Куин, имаше усещането, че остър нож прорязваше ръцете му отвътре. — Стана му перфектно. Изглеждаше чудесно. Ти знаеш обаче… нали… как да не е идеален…

И Куин заплака.

Просто загуби контрол.

Защото шибаната истина беше, че под самохвалния си вид, той копнееше семейството му да го обича. Копнееше да бъде пуйка като сестра си. Копнееше да бъде гръцки учен като брат си. Копнеше да бъде резервиран като родителите си. Защото тогава навярно щяха да го обичат. Той бе виждал любовта между тях четиримата.

Тя ги свързваше. Тя беше невидима нишка, минаваща през сърцата им, символ на привилегировано внимание във всичко — от светските работи до драмите в ежедневието.

И единственото нещо, по-могъщо от тази връзка…. беше желанието им да го изритат от нея.

През всеки шибан ден от живота му.

Гласът на Блей проряза тягостта.

— До теб съм. И, по дяволите, искрено съжалявам… Но съм до теб… Просто не прави нищо глупаво, о’кей? Нека дойда.

Да остави Блей да открие, че си мисли за работи, в които участват въжета и душове…

В действителност свободната му ръка вече бе слязла при импровизирания колан от хубав здрав найлон — защото родителите му не му даваха достатъчно пари за дрехи. Единственият колан, който притежаваше, се беше скъсал преди години.

Издърпа го и хвърли поглед към затворената врата на банята.

Всичко, което трябваше да направи, бе да завърже нещото при главата на душа… Господ знаеше, че водопроводните тръби бяха открити в доброто старо време, когато нещата са били достатъчно силни да задържат дадена тежест. Дори имаше стол, на който можеше да се подпре, а после да го изрита под краката си.

— Трябва да затварям.

— Куин? Не ми затваряй… Не смей да ми затваряш…

— Слушай, човече, трябва да тръгвам.

— Идвам към теб, — дочу се плющене, като че ли Блей се обличаше. — Куин! Не затваряй телефона! Куин!

/*компания за гелове и ароматизатори/

/**Американска компания за дамска, мъжка, детска мода и аксесоари/

Наши дни.

— Мамка му, това е последният пирон в ковчега.

Джонси се извърна към идиота, клекнал до него на автобусната спирка. Двамата стояха на спирката три часа. Най-малко. Макар че подобни коментари предполагаха, че са минали дни.

И направо идеално оправдаваха вероятното убийство.

— Знаеш, че си бял, нали? — попита Джонси.

— Каквооо?

Добре, нека са три години чакане.

— Ти си бял европеец, пич. Трябва да си печеш шибаното лице на слънце това лято, братле.

— Зарежи, приятел, гледай т’ва возило…

— И защо говориш все едно си от гетото? Държиш се като глупак.

В момента му се искаше просто нощта да свърши. Беше студено, валеше сняг и се чудеше кого беше вбесил, че се налагаше да седи редом до Ванила айс на студа.

Всъщност мислеше направо да зареже всичките тези глупости. Правеше добри пари в Колдуел; преди два месеца бе излязъл от затвора заради двете убийства от юношеските му години. Последното нещо, което му трябваше, бе да се влачи след расистко копеле, което се опитваше да си докара адмирации със скапания си речник.