Дж. Уорд - Сбъдната любов

Блей затвори очи, раната в гърдите му се отвори наново.

— Куин, стига. Беше с нея през изминалата година. Виждал съм ви… всички са ви виждали…

— Отнех девствеността й преди четири нощи. Преди това никой не е бил с нея, включително и аз.

О, точно тази картина му трябваше да си представи.

— Не съм влюбен в нея. Нито тя в мен. И не спим заедно.

Блей вече не го свърташе на едно място, затова започна да крачи наоколо, снегът скърцаше изпод ботушите му. И после от нищото сякаш чу гласа на Дамата от Църквата по Ес Ен Ел в главата си: Е, не е ли това прееееекрасноо?

— Не съм с никого, — рече Куин.

Блей се засмя грубо.

— Имаш предвид нямаш връзка с никого? Разбира се, че нямаш. Но не очаквай да вярвам, че прекарваш свободното си време с тази жена в плетене на една кука или подреждане на подправките по азбучен ред.

— Не съм правил секс почти от година.

Това го накара да замръзне.

Боже, къде, по дяволите, беше отишъл всичкият въздух в тази част на планетата?

— Глупости, — контрира Блей с дрезгав глас. — Бил си с Лейла преди четири нощи. Сам го каза.

В тишината, която се възцари, ужасната истина провеси грозния си задник отново, болката беше такава, че беше невъзможно да скрие това, което така старателно заравяше през последните няколко дни.

— Наистина си бил с нея, — каза той. — Видях как се люлееше полилеят в библиотеката, пада се под стаята ти.

Сега Куин бе този, който затвори очи в опит да забрави.

— Беше с цел.

— Слушай… — Блей поклати глава. — Наистина не ми е ясно защо ми казваш всичко това. Наистина го имах предвид онова, което го казах — не ми е нужно обяснение за това какво правиш с живота си. Аз и ти… израснали сме заедно, това е. Да, имаме доста общи преживявания в миналото и сме си пазели гърбовете, когато е било нужно. Но нито един от нас вече не е същият, какъвто беше преди, а тези наши отношения са си същите. Просто вече не пасват на животите ни. Ние просто… не се вписваме вече. И чуй, не исках да реагирам така нервно в джипа, но мисля, че трябва да си наясно с това. Аз и ти? Имаме минало. Това е. Това е всичко,… което изобщо ще имаме някога.

Куин извърна поглед встрани, лицето му отново се покри в сенките.

Блей се насили да продължи да говори.

— Знам, че тази… ситуация с Лейла… е голяма работа за теб. Или поне предполагам, че е — и как да не е, ако е бременна. За мен? Искрено желая и на двама ви всичко добро. Но не ми дължиш никакви обяснения, още повече не ти ги и искам. Отдавна съм оставил назад детските хлътвания — и точно това имах към теб. Беше просто увлечение, Куин. Така че, грижи се за жена си и не се притеснявай, че може да си прережа вените, защото си намерил някого, когото да обичаш. Както съм направил аз.

— Казах ти. Не съм влюбен в нея.

Само почакай, каза си Блей, защото и това ще стане.

Това беше класическият Куин, точно сега.

Мъжът беше невероятен насред полето. И верен до лудост. И умен. И сексапилен, което разсейваше. И още стотици хиляди други неща, до които Блей трябваше да признае, че никой не може и да се доближи.

Но имаше един-единствен сериозен кусур и не беше цветът на очите му.

Не можеше да удържа емоциите.

Изобщо.

Куин винаги бе бягал от всичко сериозно — дори да не ставаше дума за физическо движение. Можеше да стои точно пред теб, да кима и говори, но когато емоциите станеха прекалено силни, напускаше кожата си. Просто изчезваше. А ако го накараш да се изправи срещу тях?

Е, това беше невъзможно. Никой не караше Куин да прави каквото и да било. И да, определено имаше доста добри причини да е такъв, какъвто е. Семейството му се отнасяше с него отвратително. Глимера го гледаха отвисоко. Цял живот не е имал дом. Но каквито и да бяха стресиращите причини, в крайна сметка той щеше да бяга от всичко, което беше прекалено сложно или изискваше нещо от него. Вероятно единственото, което можеше да промени това, беше бебе.

Така че каквото и да кажеше сега, нямаше съмнение, че беше влюбен в Лейла, но след като беше минал през периода на нужда с нея, а сега чакаше резултатите, умът му се разкъсваше между тревогата и желанието да се отдръпне от нея.

И именно поради тази причина, в това да стои насред пътя и да му бръщолеви разни неща нямаше абсолютно никакъв шибан смисъл.

— Желая и на двама ви всичко най-добро, — каза Блей, сърцето му думкаше в гърдите. — Искрено. И наистина се надявам и за двама ви това да проработи добре.

В напрегнатата тишина Блей успя да излезе от дупката, в която бе попаднал, забивайки здраво крака, докато вървеше обратно, отдалечавайки се от болезнената и пареща агония в душата му.