Дж. Уорд - Сбъдната любов

Нямаше представа къде отиваше.

Боже, беше студено.

Докато седеше на платформата на джипа, Блей се фокусира върху запаления край на цигарата си, малкото оранжево пламъче се придвижваше като блясък по китарна струна.

Сигурно ръката му трепереше. Подсвиркването, което се чу близо до него, беше начинът на Джон да привлече вниманието му, ала той го игнорира. Което стана причина за удар по ръката.

— Това е наистина кофти момент за него, — изписа Джон.

— Шегуваш се, нали? — промърмори Блей. — Направо се шегуваш. Винаги е искал уговорен брак и сега Избраница е бременна от него — бих казал, че това е страхотно…

— Не, тук, точно тук — Джон посочи асфалта. — Тук.

Блей насочи поглед към предното стъкло само защото бе прекалено изморен, за да спори. Отпред пред платформата на джипа фаровете осветяваха всичко — покрития със сняг пейзаж, който бе ослепително бял, фигурата, която вървеше от другата страна на пътя като неясна сянка.

Червени капки кръв очертаваха следите от стъпки.

Ръцете на Куин кървяха от удара по-рано…

Внезапно Блей се смръщи. Намести се малко по-нависоко в седалката.

Така, както парченцата в някой пъзел се подреждат по местата си, различните детайли за мястото, на което се намираха — от завоя на пътя, до дърветата, до камъка отстрани, — съвпаднаха и завършиха картинката.

— О, по дяволите, — Блей удари глава назад в облегалката. Затвори за кратко очи, искаше му се да намери друго решение на това, нещо, различно от това сам да излезе там.

Успя да измисли само едно голямо, огромно нищо.

Като отвори вратата, студът нахлу в топлото купе на автомобила. Не промълви и думичка на Джон. Нямаше нужда. Неща като това да излезеш след някого в снега се обясняваха от самосебе си.

Като си дръпна силно от цигарата, той закрачи тежко през натрупалия сняг. Пътят бе изринат от снегорин по-рано, но определено това беше станало доста по-рано. Което означаваше, че вероятно щеше да му се наложи да действа бързо.

Тук, в богатата част на града, където данъците бяха големи като голф игрища, беше логично човек да вярва, че някой от онези жълти снегорини с размерите на къща ще мине точно преди да се зазори.

Нямаше нужда това да се разиграва пред хора. Особено с разлагащи се два трупа в Хамъра.

— Куин, — каза той сурово. — Куин, спри.

Не викаше. Всъщност нямаше силите. Това… нещо, каквото и да беше то между тях, беше станало изморително доста преди сегашната случка насред пътя, която всъщност беше поредният епизод, за който той нямаше необходимата енергия.

— Куин. Сериозно.

Поне малко намали темпото. И ако имаше малко късмет, то той щеше да е прекалено ядосан, че да осъзнае къде се намираха заедно в момента.

Боже Господи, какви бяха шансовете, помисли си Блей, докато се оглеждаше наоколо. Беше точно някъде тук, в близките метри, точно където Бранителите на честта си бяха свършили работата — и Куин едва не бе умрял от побоя.

Боже, Блей си спомни как се въоръжи онази нощ, този път други светлини огряваха тъмната фигура, която тогава кървеше на земята. Като се отърси от това, той отново реши да опита.

— Куин.

Мъжът спря, здравите му ботуши се заровиха в снега и не продължиха напред. Обаче не се и обърна назад.

Блей направи знак на Джон да изключи фаровете и секунда по-късно всичко, на което щеше да разчита, бяха оранжевите светлинки на аварийните на джипа.

Куин скръсти ръце и погледна към небето, главата му се килна назад, дъхът му се появи на облаче над лицето му.

— Върни се обратно в джипа, — Блей отново си дръпна от цигарата и издиша дима. — Трябва да продължаваме да се движим…

— Знам колко много означава Сакстън за теб, — рече Куин грубо. — Разбирам го. Наистина.

Блей се насили да отговори.

— Хубаво.

— Предполагам… да го чуя на глас е все още някакъв шок.

Блей се смръщи, осветен само от леката светлина на цигарата.

— Не разбирам…

— Знам, че не разбираш. И вината е моя. За всичко това… вината е моя.

Куин хвърли поглед през рамо, силното му и безизразно лице остана сурово.

— Просто не искам да мислиш, че съм влюбен в нея. Това е всичко.

Блей понечи да дръпне от цигарата си Дънхил, но се оказа, че няма достатъчно въздух в дробовете си.

— Съжалявам… аз…. не разбирам…. защо…

Е, това беше чудесен отговор.

— Не съм влюбен в нея. Тя не е влюбена в мен. Не спим заедно.

Блей се изсмя остро.

— Глупости.

— Абсолютно съм сериозен. Бях с нея в период на нужда, защото искам бебе, както и тя, и всичко започва и приключва с това.