Дж. Уорд - Сбъдната любов

След едно последно усилие, Хамърът излезе от дупката в земята и Блей започна да развива веригата от шасито.

— О'кей, вие тримата ще отнесете този боклук обратно, — каза Тор, докато снежинките отново започнаха да падат.

Блей замръзна и погледна към брата.

— Тръгваме по двойки. Значи ще трябва да си тръгна с теб.

Сякаш беше повече от готов да изхвърчи.

— Ти погледна ли какво имаме тук? Затрудняваща ни купчина боклуци с двама мъртъвци в нея. Да не мислиш, че това е някаква игричка?

— Те могат да се справят, — отвърна Блей задъхано. — И двамата са корави.

— А с теб са дори още по-силни. Аз ще се дематериализирам вкъщи.

В разтеглилата се тишина, която последва, начинът, по който Блей се изправи, беше еквивалентен на среден пръст. Не за брата, разбира се.

Куин отлично знаеше за кого е.

Нещата започнаха да се движат бързо след това, джипът вече беше подсигурен, Тор отпътува, Джон се намести зад задната гума на платформата. Междувременно Куин заобиколи откъм пасажерската страна на автомобила, непохватно отвори вратата и застана встрани, чакайки.

"Като същински джентълмен", предположи той.

Блей се доближи, крачеше наперено през снега. Лицето му беше като пейзажа — студено, умълчано и неприветливо.

— След теб, — промърмори, като извади кутия цигари и елегантна златна запалка.

Куин наклони главата си за кратко кимване, вмъкна се вътре, плъзгайки се върху широката седалка, докато рамото му не се отърка в това на Джон. Блей влезе последен, затръшна вратата и свали прозореца, като изкара запалената цигара — пирона в ковчега му, — за да не мирише прекалено. Двигателят беше главният говорещ през останалите десетина километра.

Седейки между двамата, за които се предполагаше, че бяха неговите най-добри приятели, Куин се втренчи в предното стъкло и броеше секундите между прекъсванията на мърдащите се чистачки — три, две… едно… нагоре-надолу. И… три, две… едно, нагоре-надолу. Едва имаше сняг, който да оправдава усилията на чистачките…

— Съжалявам, — изтърси.

Тишина. Като се изключи ръмженето на двигателя пред тях и тракането на веригата отзад от време на време, когато имаше неравности.

Куин хвърли поглед, и ти да видиш, Блей изглеждаше така сякаш сдъвкваше метал.

— На мен ли говориш? — отговори грубо мъжът.

— Аха. На теб.

— Няма за какво да се извиняваш. — Блей изгаси цигарата си в пепелника отпред. И запали нова. — Ако обичаш, ще престанеш ли да ме зяпаш.

— Аз просто… — Куин прекара ръка през косата си и я опъна назад. — Не знам… Аз… Не знам какво да кажа за Лейла…

Главата на Блей рязко се извърна.

— Какво правиш с живота си няма нищо общо с мен…

— Това не е вярно, — отвърна Куин тихо. — Аз…

— Нима?

— Блей, слушай, Лейла и аз…

— Какво те кара да мислиш, че искам да чуя и една дума за теб и нея?

— Помислих си, че може да имаш нужда от… не знам, обяснение или нещо такова.

За момент Блей просто се втренчи в него.

— И защо точно смяташ, че имам нужда от "обяснение"?

— Защото… Помислих, че може да го намериш за… разстройващо, например. Или нещо такова.

— И защо?

Куин не можеше да повярва, че той искаше да го каже на глас. Още по-малко пред някой друг, дори Джон.

— Е, ами, защото знаеш.

Блей се наклони напред, горната му устна се отдръпна и оголи зъбите му.

— Само да сме наясно, братовчед ти ми дава всичко, от което се нуждая. Цял ден. Всеки ден. Аз и ти? — Той посочи между тях с цигарата си. — Работим заедно. Това е всичко. Затова направи услуга и на двама ни, преди да сметнеш, че имам нужда да знам нещо. Запитай се "Ако правех бургери в МакДоналдс, щях ли да казвам на този, който пържи картофките, за това?" Ако отговорът е не, тогава млъкни, по дяволите.

Куин пренасочи погледа си в предното стъкло. И обмисли дали да не завре лицето си през него.

— Джон, отбий.

Боецът примига насреща. И започна да клати глава.

— Джон, отбий, мамка му. Или ще го направя вместо теб.

Куин беше смътно наясно, че гърдите му се движеха скоростно надолу-нагоре и че ръцете му се бяха свили в юмруци.

— Отбий, мамка му! — изкрещя, като удари таблото достатъчно силно, че да изкара някой от вентилаторите на колата. Джипът се стрелна встрани от пътя и спирачките изсвириха, докато движението не се забави. Но Куин вече беше вън. Дематериализирайки се, избяга през пукнатината на прозореца, заедно с разстроената въздишка на Блей. Почти веднага той прие форма отстрани на пътя, неспособен да продължи да се движи с молекулите си, защото емоциите му бяха прекално силни. Като поставяше сковано крак пред крак със здравите си ботуши, той закрачи през снега, нуждата му да се движи просто струеше от всяка негова част, включително от кънтящата болка в кокалчетата на пръстите му. В тила си усети нещо като звук от раздвижване на пътя, но в главата му имаше толкова много шум, че не можеше да асимилира.