Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

От север бяха дошли облаци, носещи дъжд. Повърхността на езерото бе покрита с пелена от сива мъгла. Влагата правеше въздуха хладен и след седмиците на суха жега това караше Мара да потръпва. Земята под краката й бе студена като самата смърт. Тя благодари на Богинята на мъдростта, че Накоя не бе настояла да присъства на церемонията. Беше се извинила с натравянето от пушека и напрежението от снощните събития и със съгласието на господарката си бе останала в безопасност в покоите на Алмечо.

Мара поведе процесията по полегатия склон към брега на езерото, доволна, че трябва да мисли само за собствената си безопасност. Гостите, които вървяха по двойки зад нея, бяха неспокойни като зверове в клетка. Никой не бе повярвал на измислиците, че слугата е откраднал бижута от лейди Минванаби. Никой не беше толкова неучтив, че да попита как Шимицу е взел откраднатото, след като трупът на крадеца беше изгорял. Въпросът дали Джингу не е нарушил гаранциите си за безопасност не можеше да бъде повдигнат без доказателства и всички бяха изнервени.

Само Военачалникът беше доволен и дори изглеждаше весел. Той беше гласът на императора в държавата и конспирациите на враждуващите фракции го забавляваха не по-малко от празненствата за рождения му ден, които бяха отложени заради погребението на Папевайо.

Повечето гости вървяха мълчаливо, но Алмечо шепнеше нещо в ухото на Джингу. Това поставяше лорд Минванаби в неловка ситуация. Дали да остане сериозен, както се полагаше при погребението на човек, защитил собствеността му; или да уважи настроението на почетния гост и да се засмее на шегите му, които вероятно се изричаха, за да го вкарат точно в такава дилема.

Мара не изпитваше удовлетворение от неудобството на Джингу. Напред, на носа между кейовете, се издигаше погребалната клада на Първия ударен водач на Акома.

Папевайо бе с церемониалната си броня и шлема с пера.

Мечът бе положен на гърдите му, а китките му бяха вързани с алена корда, символизираща властта на смъртта над плътта. Около него стояха петдесетимата воини от свитата на Акома. Бяха им разрешили да присъстват на погребението на командира си. От тях Мара трябваше да избере заместник на Папевайо, телохранител, който да е до нея до края на празненствата.

Стъпките й почти замряха на пътеката. Мисълта, че някой друг ще заеме мястото на Папе, й носеше непоносима болка, но по-практичната част от ума й продължаваше да функционира. Следващата й крачка бе твърда и изборът бе направен. Аракаси щеше да стане телохранител, защото тя имаше нужда от всяка информация, за да парира заплахата от Минванаби.

Спря пред кладата. Хората зад нея се разположиха в кръг, оставяйки малки празнини на изток и запад. Воините на Акома стояха откъм главата на Папевайо със сведени към земята мечове, символизиращи паднал другар.

Барабаните издумтяха и замлъкнаха и Мара извиси глас:

— Събрали сме се да почетем делата на Папевайо, син на Папендайо, внук на Келсай. Нека всички присъстващи знаят, че той достигна ранг на Първи ударен водач на Акома и спечели много почести.

Спря и се обърна на изток. В процепа в кръга пристъпи облечен в бяла роба жрец на Чочокан, който носеше венци от тиза и символизираше живота. Лейди Акома се поклони почтително и започна да изрежда славните дела на Папевайо, от първия миг, в който се бе заклел над натамито на Акома. Докато тя говореше, жрецът свали мантията си и затанцува гол в почит към силния храбър воин върху кладата.

Списъкът с делата на Папевайо беше дълъг, но гостите не помръдваха и слушаха внимателно. Според кодекса на честта животът, смъртта и печеленето на слава бяха централна тема в цуранската цивилизация. Делата на този служител на Акома бяха впечатляващи. Съперничеството, омразата и дори кръвните вражди не се простираха отвъд смъртта и докато жрецът танцуваше, лорд Минванаби и всички гости признаваха славата на загиналия.

Но и най-храбрият воин не е безсмъртен. Мара стигна до момента, когато острието на крадеца бе пронизало Папевайо. Танцьорът се поклони на кладата и лейди Акома се обърна на запад, където стоеше жрец с червена роба, поклони му се почтително и представителят на Червения бог отметна мантията си.

На главата му бе нахлузен червен череп, защото никой смъртен не можеше да познава лицето на смъртта, преди да дойде неговият ред да се срещне с Туракаму. Кожата му също беше боядисана в червено, а украшенията му бяха от змийска кожа. Мара отново извиси глас. Беше наясно, че животът й зависи от уменията й да играе Великата игра. Описа красноречиво смъртта на воина и с типичната за цураните любов към театъра и церемониите изкара цялата история така, че да го почете максимално.