Реймънд Фийст - Слуга на Империята

Мара махна на Люджан и след кратко обсъждане решиха да преведат робите мидкемийци по най-малко биещия на очи маршрут. Това означаваше да минат през бедняшките квартали край реката, по улици, затрупани със смет и залети от мръсна канална вода. Воините извадиха мечовете си и подкараха мудно крачещите роби с плоското на остриетата. Скитниците и уличните крадци не бяха голяма заплаха за военен отряд с тяхната бдителност и опит, но Мара искаше да побързат по други причини.

Враговете й винаги проявяваха интерес към ходовете й, колкото и маловажни да бяха, и скоро щяха да се появят клюки за посещението й на робското тържище. Търговският агент и помощниците му сигурно вече се бяха запътили към най-близката винарна, а само един продавач или търговец да чуеше разсъжденията им за мотивите на Мара да купи чуждоземни роби, мълвата щеше да се разпространи бързо. А след като се разчуеше за присъствието й в града, вражеските агенти щяха да се разтичат, за да я следят и да предугадят ходовете й. Мидкемийците бяха предназначени за разчистване на нови ливади за нийдра, но Мара искаше това да остане в тайна колкото може по-дълго. Колкото и дребна да беше, всяка информация, придобита от враговете й, отслабваше дома Акома. А най-върховната грижа на Мара, от деня, в който бе станала Управляваща господарка, бе да опази дома на своите предци.

Вече вървяха през крайречния квартал. Улицата се стесни между паянтовите сгради и съборетини, имаше място едва колкото да мине носилката. Над тях надвисваха балкони с навеси от кожа, поглъщаха слънчевата светлина. Поколения собственици бяха добавяли още етажи, всяко ново ниво по-широко от предишното, тъй че погледнеше ли човек нагоре, виждаше само тясна ивица зелено небе, ярко на фона на потискащия сумрак. Войниците на Мара крачеха нащрек, както винаги бдителни за заплахи, грозящи господарката им. Този лабиринт от сгради и тесни улички предлагаше десетки възможности за засада.

Речният ветрец не можеше да проникне в гъстото гъмжило от жилища. Въздухът бе неподвижен и влажен, вмирисан на смет, изпражнения и гниещо дърво. Много основи бяха проядени, много стени се бяха пропукали.

Въпреки отблъскващата среда улиците бяха пълни с народ. Обитателите бързо се отдръпваха от пътя на свитата на Мара, простолюдието се свиваше в бордеите без врати при гледката на офицерските пера — воините щяха мигновено да пребият всеки нещастник, забавил се да се отдръпне от пътя им. Само бандите шумни и мръсни хлапета се изкушаваха да си навлекат тази беда, като сочеха пищната носилка на господарката и ловко пробягваха покрай войниците, щом започнеха да мушкат към тях с дръжките на копията си, за да ги прогонят.

За голямо облекчение на Люджан мидкемийците бяха спрели да бърборят. В момента воините му си имаха достатъчно други грижи и без да ги дразнят допълнително. Колкото и често да заповядваха на варварите да мълчат, както подобаваше на роби, те не се подчиняваха. Въздухът тежеше от миризмата на упойващата камота. Тези, които ядяха нектара, извличан от цветовете й, преживяваха живота си в сънища и халюцинации, а лудостта ги връхлиташе на пристъпи. Воините държаха копията си в готовност, а Мара седеше зад спуснатите перденца, притиснала до ноздрите си ароматизираното ветрило.

На един ъгъл носилката забави и докато завиваха, един от прътите закачи мръсната завеса, провиснала на някакъв вход, и я смъкна. Вътре се бяха струпали няколко семейства. Дрехите им бяха мръсни, а кожите им — покрити с ужасни рани. Ядяха от котле смрадлива тиза, друго котле, празно, бе захвърлено в ъгъла. Вонята беше задушаваща. На едно опърпано одеяло майка кърмеше уродливо бебе, други три дечица лазеха в краката й. Всичките бяха мършави и очевидно болни. Приучена от раждането си, че бедност или богатство се дават по волята на боговете — като въздаяние заради делата в предишни животи — Мара изобщо не се замисли за окаяното им състояние.

Докато носачите издърпваха носилката от входа и завиваха, Мара зърна за миг новите роби, които вървяха след тях. Високият с червената коса промърмори нещо на друг роб, плешив мъж с яки мишци, който го слушаше почтително като човек, изпълнен с уважение към водача си. На лицата и на двамата се беше изписал гняв или може би стъписване, макар че какво можеше да събуди такива чувства на обществена улица пред индивиди, почти толкова лишени от чест, колкото и самите роби, си остана загадка за Господарката на Акома.