Реймънд Фийст - Слуга на Империята

— Подредете се! Всички! Веднага!

Робите бавно се развърнаха в редица. От балкона Мара забеляза, че варварите се тътрят така, че да прикрият действията на двама души, които се бяха присвили до дървената ограда откъм реката.

— Какво правят? — попита тя.

Люджан сви рамене по цурански, съвсем леко помръдване.

— Някаква хитрина. Виждал съм нийдра с повече мозък от този търговски агент.

Надзирателят и помощникът с писарската табличка започнаха усърдно да броят робите. Двамата до оградата се вляха в редицата със закъснение, като след едно нагласено „препъване“ единият разблъска другарите си и писарят обърка бройката. Започна отново, като поглеждаше табличката, за да драсне рабош за всеки роб, покрай който минеше, а търговецът кълнеше и бършеше потното си чело, раздразнен от бавенето.

Всеки път щом писарят погледнеше табличката си, непокорните варвари се местеха и разбъркваха редицата. Мъжът с камшика изпердаши няколко гърбове в усилие да наложи ред. Един от робите извика на родната си реч нещо, което подозрително прозвуча като мръсна ругатня, и отскочи, за да избегне бича, а другите се разсмяха. Бичът изплющя, за да усмири най-близкия до надзирателя, при което редицата зад него се разпадна и робите се разместиха и преподредиха зад гърба му. Писарят вдигна глава и отчаяно въздъхна. Бройките отново се бяха объркали безнадеждно.

В срамна проява на нетърпение търговският агент изрева:

— Всички ще сме умрели и станали на пепел, докато приключим с това!

Плесна с ръце и след малко притича слуга с кош с панталони и ризи от груб плат и започна да ги раздава на робите.

В този момент червенокосият варварин взе да крещи обиди. Цуранският му можеше да е завален и произнасян с груб акцент, но явно в някой момент след пленяването му някое безименно просяче го беше учило доста усърдно и добре. Надзирателят зяпна невярващо, докато премисляше биологичните последици от това, което другоземецът току-що бе изтърсил за майка му. След това лицето му почервеня и той замахна с камшика, но варваринът ловко го избегна. Последва игра на гоненица между едрия мидкемиец и дребния дебел цуранин.

Люджан се засмя.

— Жалко, че този варварин трябва да бъде научен на покорство. Такава комедия не съм виждал и от най-добрата пътуваща трупа. Явно се забавлява добре. — Някакво раздвижване привлече погледа на Люджан към другия ъгъл на заграждението и той възкликна: — Аха! И то с определена цел, както изглежда.

Мара също беше забелязала, че един от робите се е присвил отново до оградата. След миг като че ли започна да пъха нещо през нея.

— Мъдростта на Лашима! — промълви тя изумено. — Крадат ризите!

Галерията предлагаше хубава гледка към ставащото долу. Червенокосият великан тичаше из заграждението. Въпреки ръста си се движеше с пъргавината на саркат — бързия и безшумен шестокрак хищник от степите. След това, странно, започна да влачи крака мудно като бременна нийдра. Надзирателят се приближи и пак замахна, но варваринът избегна камшика, заора на място, подхлъзна се, зарита и вдигна облак прах. Освен това непрекъснато се буташе в другарите си, които вече бяха получили раздаваните им панталони и ризи. Те също изведнъж станаха подозрително тромави, падаха, търкаляха се и под прикритието на прахта и бъркотията дрехите чудодейно изчезваха. Увиваха някои на вързоп и ги тикаха в ръцете на други роби. От време на време риза се разгъваше и падаше, за да я грабне друг мъж. Така дрехите минаваха от ръка на ръка, докато не стигнеха до мъжа при оградата. В удобен момент той пъхаше дрехата през една дупка, прибираше раковините, служещи за разменна монета в империята, които някой друг му подаваше отвън, избърсваше ги в косматите си гърди, след което ги лапаше и ги гълташе.

— От другата страна сигурно има просячета. — Люджан поклати глава. — Или може би детето на някой лодкар. Макар че за какво са му са на един роб пари си е загадка.

— Определено показват голяма находчивост… и хладнокръвие — отбеляза Мара и Люджан я изгледа сепнато. Това, че погрешно бе признала доблестни качества на хора, които според ненакърнимите закони на обществото бяха смятани за по-низши и от най-низшите крастави просяци, го стъписа. Вярно, отчаянието бе научило Мара да преоценява традициите на своя народ критично, но макар самият Люджан да й се беше заклел във вярна служба благодарение на също такъв не особено праволинеен обрат, дори и той не можеше да проумее какво толкова би могла да види тя в една сган от варварски роби. Докато се чудеше каква е причината за възхищението й, отново се загледа към ставащото долу.