Реймънд Фийст - Слуга на Империята

Бедняшкият квартал на Сулан-Ку не беше голям, но все пак преминаването по тесните улички се оказа болезнено досадно. Най-сетне обаче бедняшките постройки останаха назад и пътят зави покрай река Гагаджин. Тук на мястото на плесенясалите коптори се появиха складове и работилници.

Дюкяни за боядисване и щавене, месарски сергии и кланици се трупаха от двете страни, а миризмите на мърша, бъчви за боядисване на платно и пара от топилните на мас се смесваха в неописуема воня. Димът от огньовете на смоларите се къдреше на облаци от комините, а край реката, вързани за прогнилите пилони на кейовете, се редяха търговски баржи и лодки и салове с колиби за живеене по тях. Продавачи си съперничеха за всяко кътче.

Предните воини на Люджан разбутваха хората настрани с викове „Акома! Акома!“, за да разбере простолюдието, че минава Велика господарка. Другите се стегнаха плътно от двете страни на носилката, за да бранят с телата си господарката си от възможна опасност. Последните струпаха робите наедно като добитък. Тълпата стана толкова гъста, че никой не можеше да погледне в краката си да види къде стъпва. Войниците носеха корави кожени сандали, но робите, в това число и носачите, нямаха друг избор, освен да газят по счупени чирепи, във вади мръсна вода и купчини смет.

Мара лежеше на изящно извезаните възглавнички, притиснала ветрилото до лицето си. Притвори очи и си представи с копнеж откритите ливади на имението си, ухаещи на лятна трева и прелестни цветя.

След малко занаятчийският квартал се промени, стана не толкова вмирисан и претъпкан. Тук се трудеха тъкачи, шивачи, плетачи на шнурове, предачи на коприна и грънчари. Тук-там имаше по някой бижутерски щанд, охраняван от въоръжен наемник, или дюкянче на продавач на парфюми, навестявано в тази не толкова знатна част на града от изрисувани жени от Тръстиковия живот, се гушеше между сергиите с по-малко луксозна стока.

Слънцето се бе изкатерило до пладне. Мара бавно си вееше, благодарна, че най-сетне оставя бъркотията на Сулан-Ку зад себе си. Но когато излязоха на засенчения от вечнозелени дървета път, един от носачите започна да куца. На всяка стъпка Мара се друсваше неудобно на възглавничките, тъй че вместо да причинява ненужна болка на нещастника заповяда да спрат.

Да, един от носачите беше порязал стъпалото си в бедняшките квартали. Но като цуранин, който си знае мястото, стискаше зъби и мълчеше.

Все още бяха на почти час път от имението, а и мидкемийците влудяващо бяха започнали отново да говорят помежду си на грубия носов магарешки рев, който минаваше за техен роден език. Раздразнена колкото от забавянето, толкова и от бъбренето им, Мара махна на Люджан и нареди:

— Докарай тук онзи червенокос варварин да замести окуцелия носач. — Можеше и да е роб, но се държеше като подстрекател на бунтовници, а след като вонята на бедняшкия квартал й бе докарала главоболие, Мара бе готова да използва почти всяка възможност да направи варварите по-малко непокорни.

Воините тутакси доведоха червенокосия роб. Плешивият се развика възмутено и се наложи да го издърпат настрана. Събориха го на колене, но той продължи да крещи, докато червенокосият не му заповяда да млъкне. След това, впил с любопитство сините си очи в изящната дама на носилката, високият роб тръгна да заеме освободеното място на единия прът отпред.

— Не — отсече Люджан.

Махна на задния роб да мине отпред, а червенокосия постави отзад. Така войник с изваден меч можеше да върви зад гърба на роба — осигуровка против неприятност или заплаха за господарката им.

— Към къщи — заповяда тя и носачите се наведоха и вдигнаха носилката.

Първите стъпки се оказаха пълен хаос. Мидкемиецът беше с цяла глава по-висок от другите носачи и когато се изправи и закрачи, носилката се наклони и Мара се пързулна напред по копринените възглавнички. Бързите рефлекси на Люджан й спестиха безцеремонното тупване на земята, а плесването му с ръка предупреди варварина да държи пръта равно. Огромният мъж можеше да направи това само като превие гърба и раменете си, което постави къдравата му глава на половин педя от завеските на господарката му.

— Така изобщо няма да стане — сопна се Мара.

— Голям триумф ще е за Десио от Минванаби, ако пострадаш заради непохватността на един роб, господарке — каза Люджан и добави с усмивка: — Дали пък да не облечем тези мидкемийци като домашни роби и да ги подарим на Минванаби? Поне биха могли да изпочупят достатъчно ценности, преди Първият съветник на Десио да заповяда да ги обесят.