Реймънд Фийст - Слуга на Империята

— Мара от дома Акома трябва да умре!

Благодарен, че тъмното в стаята скрива и неговия страх, Инкомо се съгласи.

— Разбира се, милорд. Но това не е моментът.

— Кога! — извика. Десио и ревът му почти оглуши Инкомо. Господарят изрита една възглавница и гласът му спадна до по-благоразумен тон. — Кога? Тя успя да се измъкне от капана на баща ми. И нещо повече: принуди го да озлочести гаранцията си за безопасността на гост, като го доведе дотам да сложи край на живота си в срам. — Възбудата му закипя още по-силно, докато изреждаше престъпленията на Мара срещу дома му. — Това… момиче не просто ни победи, тя ни унизи… не, опозори ни! — Затъпка бясно възглавницата и изгледа съветника си с присвити очи.

Робът с ветрилото се присви от страх, като видя изражението му, толкова подобно на това на Джингу от Минванаби, когато се разгневеше. Макар и с разкървавен нос и уста, той вдигаше и спускаше ветрилото все така ритмично. Гласът на Десио премина в дрезгав заговорнически шепот.

— Военачалникът гледа на нея с усмивка и обич, дори с благосклонност — може би спи с тая кучка, — докато нашите лица са натикани в тор от нийдра. Ядем фъшкии от нийдра всеки ден, в който тя диша! — Десио се намръщи още повече. Заби поглед в плътно затворените капаци, сякаш виждаше нещо през тях. За първи път след смъртта на Джингу в очите му се върна проблясък на разум. Инкомо едва се сдържа да не въздъхне с облекчение.

— И още нещо — довърши Десио с предпазливостта на човек пред навита на кълбо пепелянка. — Тя вече е реална заплаха за моята безопасност.

Инкомо кимна замислено. Знаеше, че в поведението на Десио се корени страх. Синът на Джингу живееше в ежедневен ужас, че Мара ще продължи кръвната вражда на Акома с Минванаби. Като вече Управляващ господар, Десио щеше да е следващият обект на заговорите й. Собственият му живот и чест бяха следващите, които трябваше да паднат.

Въпреки че душната жега подлагаше търпението му на изпитание, Инкомо се опита да успокои господаря си. Такова признание, колкото и насаме да беше споделено между господар и неговия съветник, беше първата стъпка в надмогването на страха, а може би и към побеждаването на лейди Мара.

— Господарю, момичето ще направи грешка. Не бива да бързаш. Изчакай за подходящ момент…

Нефритената муха се върна, за да тормози отново Десио. Робът замахна с ветрилото, за да я прихване в полет, но Десио избута перата настрана и погледна навъсено Инкомо в сумрака.

— Не, не мога да чакам. Тя продължава да става все по-силна. Позицията на баща ми беше по-изгодна от моята. Стоеше само на стъпка от Златния трон на Военачалника! Сега е пепел, а аз мога да изброя верните си съюзници на пръстите на едната си ръка. Всичките ни болки и унижения се дължат на… онази жена.

Това беше тъжната истина. Инкомо разбираше неохотата на господаря си да изрече името на врага си. Все още почти дете, когато баща й и брат й умряха — с малко войници и без никакви съюзници, — за три години Мара беше осигурила за Акома повече престиж, отколкото бяха познавали в дългата си почетна история. Инкомо напразно се опитваше да измисли нещо утешително за отговор: всички оплаквания на младия му господар бяха напълно оправдани. Мара наистина беше за страх, а позицията й във властта вече беше нараснала дотолкова, че можеше не само да защити себе си, но и пряко да застраши Минванаби.

Първият съветник каза тихо:

— Призови Тасайо на своя страна, господарю.

Десио примига. След това го осени. Огледа се и видя, че робът с ветрилото все още е на поста си, въпреки капещата кръв от счупения нос и сцепената устна. В миг на неочаквано снизхождение Десио го освободи и щом остана сам със съветника си, каза:

— Защо трябва да отзовавам братовчед си от войната на варварския свят? Знаеш, че той ламти за моето място. Докато не се оженя и не създам деца, той е следващият в наследяването. И е твърде близък с Военачалника. Баща ми прояви благоразумие, като го ангажира с военните дела на онзи далечен свят.

— Баща ти също така беше достатъчно разумен да накара братовчед ти да уреди смъртта на лорд Сезу и Ланокота. — Скрил ръце в широките си ръкави, Инкомо пристъпи напред. — Защо не оставиш на Тасайо да се справи с момичето? Бащата, синът, сега дъщерята.

Десио се замисли. Тасайо беше изчакал момент, в който Военачалникът отсъстваше от кампанията на варварския свят, за да постави лорд Сезу и сина му в невъзможна военна ситуация. Беше осигурил смъртта им, без да излага Минванаби на каквато и да било опасност да бъдат обвинени публично. Беше гениален удар и бащата на Десио бе отстъпил апетитни участъци земя в провинция Хоншони като награда за Тасайо. Десио потупа брадичката си с пухкавия си пръст и рече: