Реймънд Фийст - Господарка на Империята

— Мамо, няма ли да кажеш нещо по този повод?

Мара не можеше да каже нищо. Можа само да се усмихне на ръба на сълзите. Бебетата бяха красиви, съвършени. Щом не й беше дадено на нея да ги роди, благодари на боговете, че плодовитостта на кротката Елумани е удовлетворила най-пламенното желание на съпруга й.

— Синове? — успя да прошепне най-сетне.

Хокану кимна. Очите му грееха с нейната радост, но таяха и съжаление. Липсваше му бързият ум на Мара и непринудената й близост. Елумани беше мило момиче, но не беше избрана заради пламенен дух. Все пак беше дала онова, което Мара не можеше: домът Шинцаваи вече имаше деца, които да продължат родословната линия. Хокану имаше своите момчета и те щяха да отраснат и да заменят любовта, която бе изгубил.

Имперският херолд се покашля.

— Лорд Хокану от Шинцаваи представя на Небесната светлина своите наследници Камацу и Маро.

Джъстин огласи официалното признаване на децата.

— Нека растат в радост и сила, с небесната благословия.

Мара най-сетне върна гласа си.

— Щастлива съм за двама ви. Лейди Елумани, особено съм поласкана и горда. — Замълча, дълбоко трогната от дара, че има съименник от кръвта на Хокану. — Когато синовете ви пораснат достатъчно, ще се радвам да посещават имперските детски покои и да се запознаят със сестра си Касума.

Младата жена до Хокану се поклони изящно. Все още не вдигаше очи, а страните й порозовяха при това царствено признание.

— За мен е висока чест — промълви тя с глас, сладък като на пойна птица. — Господарката на империята е твърде щедра.

Свитата на Шинцаваи се поклони и си тръгна. Мара се загледа с тъга след мъжа със синята броня, който закрачи към изхода с цялото воинско изящество, което помнеше. След това чувствата я надвиха. Вдигна церемониалното си ветрило и с перване го разтвори, за да прикрие внезапно бликналите си сълзи. Синове на Шинцаваи: те вече бяха изпълнено желание, повече от мечта за бъдещето на империята. Близнаци! Поклати глава изумена. Сякаш щедростта на боговете бе надминала себе си, за да компенсира нейното дете, което бе умряло, преди да се роди.

Самотата й вече бе изплатила тази награди. Да вижда Хокану, да се среща с него вече не беше възможно и той й липсваше, но щеше да дойде време, когато двамата щяха да могат да си гостуват без болка, защото в сърцевината на брака им се бе оформило дълбоко приятелство.

Гонгът удари отново. Гласът на имперския херолд прокънтя, за да възвести представянето на новопристигналия посланик от Островното кралство на света Мидкемия.

Мара погледна приближаващата се група — и пак вдигна ветрилото, защото сърцето й подскочи.

Никога не можеше да погледне мидкемийци, без да помисли за варварина, който бе запокитил буйно живота й към промяна.

Бяха трима, слаби и високи, единият леко накуцваше. Този дефект събуди спомените й.

Укори се наум. Твърде много си бе позволила да се просълзи днес заради минали сърдечни неща. Стегна се, за да изтърпи поздрава на мъж, който щеше да е непознат, който щеше да говори цурански със странния изговор на мидкемиец и който, макар и да беше много висок, нямаше да е Кевин. Тези мъже не носеха робското сиво, а фини коприни и разкошно кадифе с герба на Островния крал, но това беше без значение. Мара извърна очи, за да избегне това ново напомняне за личните й загуби.

Посланикът от Островите и свитата му стигнаха до перилото. Служебното лице — барон Майкъл от Крондор, който бе посещавал неколкократно двора, за да се уговори размяната на посолства, се обърна към съвета:

— Ваши величества, за мен е чест да представя посланика на Островното кралство…

Внезапно настъпилата тишина накара Мара да се обърне.

Посланикът беше вдигнал ръка, за да свали филцовата си шапка и да се поклони в стила на родната си земя. И беше замръзнал на средата на движението. Ръката скриваше лицето му. Наблюдаващите придворни също затаиха дъх. Имперските бели едва успяваха да скрият удивлението си.

А след това варварският посланик свали шапката си и се поклони, бавно, очите му не се откъсваха от лицето на Джъстин.

Из залата се разнесе тихо мърморене. Мара погледна новия посланик и сърцето й отново подскочи. Мъжът, който й беше напомнил за изгубената любов, вече си слагаше чуждоземната си шапка с бялото перо и златния знак. Очите й отново заплашиха да я предадат и тя бързо разгъна ветрилото, за да не плъзнат слухове из града, че днес Господарката на империята се е поддала на безразсъдни изблици на сълзи без никаква причина. Чу как барон Майкъл довърши представянето: