Реймънд Фийст - Господарка на Империята

Изходът беше ясен, макар и тъжен. Трябваше да приеме веднага, за да не го изостави куражът му. За Доброто на империята той също трябваше да направи своята жертва. Пресегна се, погали нежно с пръст брадичката на Мара и я принуди да вдигне очи и да го погледне.

— Не ставай чужда, лейди Слуга — промълви той. — Винаги ще си добре дошла на съвета ми и винаги ще си първа в чувствата ми.

Мара преглътна, останала без думи. Както винаги, в безупречното разбиране на Хокану се таеше сила, силата, която бе пленила сърцето й. Щеше да й липсва неизменната му близост и нежното му, утешително присъствие в леглото й. И все пак тя също знаеше: ако не му наложеше това решение, той щеше да умре без син и наследник.

— Обичам те — прошепна тя беззвучно.

Но той вече се бе поклонил и си тръгваше, и стъпките му бяха твърди все едно тръгваше на битка.

Лордовете гледаха с благоговение. Куражът на Хокану ги смири. А безмълвната болка на Мара ги посрами. Империята навлизаше в епоха на нов ред и тази забележителна двойка, която я бе довела до възраждането й, изглежда, щеше да се превърне в блестящ пример за всички. Мъжете, които бяха посрещнали тази промяна с негодувание, трябваше да я преосмислят. Току-що бяха видели самото въплъщение на честта. Да не живеят оттук насетне според високите изисквания, наложени от лейди Мара и лорд Хокану, означаваше отново да научат какво означава срам.

На златния трон едно момче, току-що отхвърлило любим баща, преглътна бучка в гърлото си. Обърна се към своята съпруга, Джеиля, и преглътна отново. После изправи рамене, които сякаш бяха натежали от бремето на императорската мантия, и махна на херолда.

Следващият призован беше лейди Мара от Акома, Слуга на империята.

Отпърво тя сякаш не чу, впила очи в празния проход, през който си бе отишъл Хокану. След това също се изправи и изкачи стъпалата на високия подиум, за да поднесе поклона си на Небесната светлина.

Джъстин беше приключил с упражнените речи. Не можеше да се насили повече да повтаря думите, които бе репетирал.

— Мамо! — каза той. — На теб, която надмина всеки предишен Слуга на империята в служба на нашата държава… — Замълча и Джеиля го сръга с лакът в ребрата. Той я погледна изненадано, после продължи: — Ще приемеш регентството на нашето управление до нашия двайсет и пети рожден ден.

Вежливи ръкопляскания се разнесоха из залата и се усилиха, докато не изригнаха възгласи, първо от почетната гвардия на Акома, подети след това от Имперските бели и от воините на Шинцаваи. Лорд след управляващ лорд се вдигнаха на крака и завикаха възторжено името на лейди Мара. Джъстин махна с ръка да възстанови благоприличието и редът бавно се върна.

— За теб, лейди Мара, най-великата сред Слугите на империята, намираме за подобаващо да създадем нова титла — продължи Джъстин, стана и изпъна високо ръце: — Провъзгласяваме лейди Мара за Господарка на империята!

Шумът стана оглушителен. Мара стоеше в центъра на възхитени погледи, стъписана, зарадвана и натъжена.

Никога не беше молила за власт или публични хвалебствия. Беше искала единствено да съхрани живо името на фамилията си.

Колко странно беше, че в хода на живота, даден й от боговете, бе започнала да гледа на целия народ на държавата като на свое семейство и че синът й, дете от варварски роб, бе взел върховния трон и титлата Небесна светлина.

Любопитството на лорд Кеда по отношение на загадъчния мъж, облечен в бронята на Имперски бял, не бе удовлетворено до следобеда, когато младият император свика закрит съвет в личната си приемна.

Помещението само по себе си бе голяма зала, искряща с позлатените си паравани и украсена с платна древна живопис. Джъстин беше свалил имперската си броня и бе облякъл обшит със злато халат, зает от гардероба на предшественика му.

Лорд Кеда се поклони пред ниския подиум на Небесната светлина, после огледа с интерес другите събрани особи.

Лейди Мара още носеше траурното червено. С нея беше загадъчният телохранител: косата му още бе мокра от скорошната баня и мършавото му тяло вече не бе скрито в бялата броня. Сега носеше обикновен халат, деликатно обшит в зелено. Лицето му беше предпазливо сдържано. Очите му обаче явно не пропускаха нищо. Лорд Кеда веднага прецени, че този човек има дарба да преценява хората и ще реагира добре в криза. Само че точно сега излъчваше някаква отчужденост, сякаш бе отделен на стъпка от останалите присъстващи.

Мара забеляза острия поглед на лорд Кеда и каза: