Крис Бънч - Кралят-маг

След по-малко от две седмици, в края на Жаркото време — бях с колоната си на хиподрума и провеждах поредните упражнения по езда — ме повикаха в кабинета на домина.

Притесних се — до този момент дивизионният командир като че ли не беше обърнал внимание на случилото се по време на мача и се самоубеждавах, че може изобщо да не е чул за инцидента. Но сега… младшите легати никога не ги викат при домина, освен при някаква пълна издънка.

Преоблякох се набързо в най-добрата си униформа и влязох в щаба на дивизиона. Дивизионен подофицер Иват ме подкара без обяснения направо към кабинета на домин Херстал и разбрах, че ме чака голяма неприятност.

В кабинета имаше само един човек: капитан Ланът. Седеше зад бюрото на домина, масивно резбовано изделие от тиково дърво, и като че ли се беше съсредоточил върху някакви документи.

Отдадох чест с юмрук на гърдите и замръзнах в стойка „мирно“. След дълга пауза той най-после благоволи да вдигне глава към мен.

— Легат Дамастес а̀ Симабю — започна той без предисловия. — Назначен сте на нова служба.

Дано съм запазил физиономията си безизразна, но се съмнявам. Мамка му — не се съмнявах, че ме пращат на някоя затънтена служба, да се грижа за вдовиците и сирачетата на пиконосци, загинали при изпълнение на служебния си дълг, или в някое училище за водачи на слонове или нещо подобно, гарантиращо край на кариерата ми. Кучият син нямаше да остави да ми се размине.

Отвърнах само с едно „Слушам, сър!“, въпреки че отвътре ми кипеше.

— Искате ли да знаете къде?

— Ако капитанът пожелае да ми каже.

— Назначението ви е тлъст кокал — каза Ланът и на тънките му устни се появи усмивка, не особено дружелюбна.

Тук ще вмъкна едно правило, което според мен е в сила почти във всички сфери на живота: колкото повече хвалят задачата, която ти възлагат, толкова по-вероятно е тя да се окаже опасна, неблагодарна, безсмислена или и трите наведнъж.

Зачаках мълчаливо. Капитан Ланът започна да чете от документа пред себе си:

— С благоволението на Властта на Десетимата сте назначен, заедно с всички пиконосци и подофицери на ескадрон Гепард, да подсигурите охраната на посланика ни в Пограничните земи, известни също под името провинция Кайт, до второ нареждане. Ще изпълнявате също така функциите на военен съветник и първи помощник на посланика, както и всяка друга функция, която той намери за подходяща, докато не бъдете освободен или заместен по изискуемия ред, било от самия посланик или от домина, командващ Седемнадесети дивизион Ърейски пиконосци. В допълнение към настоящата заповед…

Продължи нататък, но вече не слушах. Боя се, че изломотих:

— Сър, ако ви разбирам правилно, назначавате ме за командир на ескадрон Гепард? На целия ескадрон Гепард?

Изобщо не можех да го повярвам. Само допреди едно обръщане на стъклото с пясъка очаквах да ме пратят в нещо като изгнание, а сега ми даваха нещо, за което можех само да си мечтая поне през следващите пет-десет години: да командвам над сто пиконосци, повишение с цели два ранга! Тук нещо не беше наред.

— Точно така.

— Може ли да попитам защо съм избран?

Знаех, че съм отворил гарда, и очаквах капитанът да ме изгледа ядосано или да ме смъмри. Но той само наведе очи над бюрото все едно, че не искаше да срещне погледа ми. Тонът му обаче беше рязък:

— Решението е взето от домин Херстал и мен. Не е нужно да го оспорвате.

— Разбира се, сър. Но…

— Ако имате въпроси, можете да ги зададете на ескадронен подофицер Иват. Вашият ескадрон трябва да се подготви за тръгване до два часа, с личното снаряжение и багаж, за Ренан, където ще ви чака губернаторът. Всички семейни мъже трябва да бъдат прехвърлени в другите ескадрони и заместени от несемейни бойци. Свободен сте!

Отворих уста да зяпна като риба на сухо, но се овладях, тупнах се с юмрук по гърдите, направих „кръгом“ и излязох със строева стъпка.

Нещо ужасно не беше наред.

Подофицер Иват се държеше — обикновено — бащински и открито, поради което много новобранци и легати бяха направили грешката да се отнасят с него като с добродушен дядка, заради който комплимент той им се отплащаше, като буквално им съдираше кожите на тънки ивици и ги ковеше по стените на кабинета си. Не бях допуснал тази грешка, напротив — държах се с него точно като с това, което представляваше: душата, сърцето и съвестта на дивизиона. Ако не беше подофицер от администрацията, всички в дивизиона освен домин Херстал щяха да го наричат „сър“. В замяна на което бях удостоен с честта да ме нарича като всички офицери на възраст под петдесет „млади сър“ или „млади легат“.