Крис Бънч - Кралят-маг

Ние с него бяхме единствените двама в началото — и в края.

Враговете ни щяха да кажат, че сме били трима:

Лайш Тенедос.

Аз.

И Смъртта — тъмната проява на великата богиня Сайонджи, Създателката и Унищожителката, с ухиления череп зад гънките на сивата й гугла, с вдигнатите високо два меча, с цвилещия й бял кон, кипнал от жажда да връхлети.

А вече сме само двама.

Аз и Смъртта.

Моята сетна приятелка.

Съдбата ми, както и тази на Нуманция, беше предопределена в деня, в който вкарах пет гола на рьол.

Може да ви звучи като шега — как е възможно една кавалерийска игра да накара Сайонджи да раздере страната ни и да върне милиони души на Колелото, за да си чакат поредното прераждане?

Но никаква шега няма тук. Нито имаше в деня, в който изпаднах в немилост. Седемнадесети дивизион Ърейски пиконосци гледаше на спорта съвсем сериозно.

Ако не бяха тези пет гола, гордостта на адютанта, лъжата му и последвалото ми наказание щяха да пратят някой друг офицер в прохода Сулем, някой, който няма какво толкова да губи, и Лайш Тенедос сигурно щеше да умре със забито в гърлото му копие, а годините на кървава война и тъмна магия можеше изобщо да не последват.

Бях най-новият офицер в дивизиона, бях получил офицерския си пояс само преди няколко месеца. Стремях се към гранична служба, вместо цял живот да бия крак по плаца, и извадих късмет, че за първия ми пост ме назначиха за командир на колона елитни копиеносци.

В провала ми имаше ирония, тъй като, както ще опиша по-късно, внимавах изключително да не допусна някоя от обичайните за един младши легат издънки и глупости. Дори постигнах такъв успех в един патрул срещу магьосник-разбойник, че си спечелих похвалата на домин Херстал, дивизионния командир, само няколко дни преди мача на рьол да ми докара понижението.

Рьол е съвсем проста игра — играе се на кон на широко равно поле. В двата края са поставени малки мрежи, с ширина една стъпка и толкова високи. От всяка страна има петима души и те се мъчат с помощта на млатило с дълга един човешки бой дръжка, наречено „чук“, да вкарат във „вратата“ на противника дървена топка с големината на мъжки юмрук. Това се нарича „гол“. Играе се до десет точки. Тази игра ми допадаше изключително, тъй като изисква най-добрите качества и на ездача, и на коня. Бях много добър — в лицея се бях състезавал в Старшия отбор.

В дивизиона, както казах, много се държеше на спорта, особено от страна на адютанта, младши капитан Баним Ланът. Може би е редно да обясня какво точно представлява и какво прави адютантът, тъй като сравнително низшият му ранг не би трябвало да може да съсипе кариерата на никого, дори на един младши легат.

Адютантът е смазката, с чиято помощ се върти колелото на дивизиона. Командирът на частта, домин Херстал, може да мине някоя сутрин по плаца и да разсъди на глас дали каменният зид от двете страни на терена нямало да изглежда по-добре, ако е боядисан жълто вместо бяло. Капитан Ланът ще кимне, ще каже: „Колко интересна идея, домин“ и щом дивизионният командир се отдалечи достатъчно, ще изреве на дежурния сержант и след няколко минути казармата ще се вдигне по тревога и няколко отделения ще изхвърчат да боядисват, така че когато доминът излезе за обедния сбор, зидовете около района ще са лъснали в жълто все едно, че някой чародей е размахал жезъла си. Доминът изобщо няма да разпитва за подробностите и въпросът изобщо няма да се повдигне отново, освен ако работата не е свършена незадоволително или пък доминът не промени отново виждането си за подходящия цвят.

Капитан Ланът беше компетентен военнослужещ, само с един недостатък, въпреки че по това време го смятах за подло лъжливо копеле, което щях да предизвикам, стига в армията да не се забраняваше изрично дуелът с офицер от по-висок ранг.

Не че недостатъкът му е необичаен или че не се среща често както във военния живот, така и в цивилния: една-едничка слабост, която може да изрови дълбока пропаст в чувството за чест на един мъж. За някои това са жените, за други — гордостта, за трети — хазартът.

Слабостта на капитан Ланът беше в любовта му към спорта, по-точно — към рьола. Извън игралното поле той беше самият образец на честност, но качеше ли се на коня с дългия чук в ръка, беше готов на всичко, за да спечели мач, включително да прониже с копие противника, стига да му падне оръжие и реферите да са с гръб към него.

Играта представляваше мач между дивизионните ескадрони и аз бях решил този ден да спечели моят ескадрон, Гепард. Бях избран да яздя в челото, най-удобната позиция за вкарване на гол, и нещата се развиваха доста добре. Вкарал бях два гола през първата четвъртина и чувах веселите викове на двайсет и петимата от колоната ми. Мачът се лашкаше напред-назад по полето в страхотно меле, докато в последната четвъртина не забих още два гола и резултатът се затегна, по девет точки за всяка страна. Бяхме в отбрана, мъчех се да задържа атаката на халфа и бека на другия отбор и кончето ми препускаше от едната страна към другата по тревистия терен.