Крис Бънч - Кралят-демон

Длъжен бях да се възхитя на часовете, може би годините, вложени от художника в този труд. Но също като много други произведения на изкуството, тази картина не предизвика почти нищо у мен. Ако трябва да заобичам изкуството, то би трябвало да показва неща, които са ми познати — може би сцена на ферма в джунглата в Симабю или още по-добре — карта на някоя от кампаниите ми. Подобно признание сигурно ме дамгосва като селяк, но пък аз съм си селяк. От всички изкуства само музиката има силата да ме трогне.

Погледах картината и в главата ми се заформиха мрачни мисли.

— Много е впечатляваща, ландграфе — казах. — Какво ви накара да ни я подарите?

Преди Амбойна да успее да ми отговори, се обади Маран. Тонът й беше нервен.

— Нарича се „Съденето“ и е на един от най-известните живописци на Кальо, умрял преди повече от сто години. Две негови картини има в Иригон. Дамастес, не е ли великолепна? Няма ли да изглежда добре с другите в Иригон… или може би във Водния палат?

Вдишах дълбоко.

— Моля да ме извиниш, скъпа. Но все пак не разбирам. Ландграфе, откъде е това?

— От имението на лорд Тасфаи Бирру — каза ландграфът.

— Не го познавам. Кога е умрял и защо е решил да подари такава велика творба на мен? Няма ли си семейство или наследници?

Амбойна се засмя колебливо, все едно че бях казал тъпа шега. Смехът му заглъхна, щом видя, че не се шегувам. Реших, че този човек не ми харесва.

— Той все още е жив, конт Аграмонте.

— Бихте могли да ме наричате трибун вместо конт, защото тази титла е над всичко друго, особено в Кальо в момента.

— Моля за извинение, трибуне. Казах, че лорд Бирру все още е жив, но мога да предскажа с увереност, че до две седмици ще се върне на Колелото. Сега е под арест в тъмницата в своята крепост, обвинен в държавна измяна. Има само една възможна присъда.

— Разбирам. И това е негово?

— Беше. Тази картина, заедно с цялото му имущество в имението, ще стане собственост на държавата. След като определен процент се изпрати на императора, останалото ще бъде раздадено от официален служител, посочен от принц Рюферн. Напоследък той възлага тази твърде изтощителна задача на мен.

— Простете, ако ви изглеждам твърде глупав — казах аз. — Но законът на Нуманция не гласи ли, че никакво имущество не може да се конфискува, все едно дали земя, роби или картини, преди обвиненият да бъде осъден?

Амбойна се усмихна. Във физиономията му имаше немалко злорадство.

— Законът наистина е такъв, но присъдата е предрешена, както казах. Лорд Бирру беше близък съветник на Чардън Шир. След смъртта на Чардън Шир се оттегли в едно от именията си и отхвърли поканата на принц Рюферн да пребивава тук при него в Полиситара.

— Което доказва, че е глупав — казах аз. — Или може би безразсъден самоубиец. Но все още не го прави държавен изменник. Има ли някакво твърдо доказателство за вината му?

— Мога ли да говоря откровено?

— Бих искал.

— Лорд Бирру има — имаше — огромни имения. Тези имения, реши принц Рюферн, биха предложили по-големи изгоди за Нуманция, ако се намират в подходящи ръце.

— Ръцете на принц Рюферн?

— Вярвам, че възнамерява да придобие някои от тях. Други ще бъдат дадени на определени лоялни членове на двора му.

— Като вас например?

Амбойна се изчерви леко, но не отговори.

— Ясно — казах аз. Тонът ми беше рязък. — Благодаря ви за подаръка. Но съм длъжен да го откажа. Ще бъдете ли така добър да се разпоредите да го изнесат от квартирата ми?

— Но аз вече го приех — каза изненадано Маран.

Щях да изръмжа нещо, но се овладях.

— Моите извинения, ландграфе. Не мисля, че жена ми е разбрала сложността на ситуацията. Не можем да приемем това.

— Принц Рюферн няма да остане доволен — каза ландграфът.

— Тъй като се съмнявам, че този подарък е негова идея, бих ви посъветвал, в интерес на собственото ви здраве, да не споменавате за този инцидент. Трябва да разберете две неща, ландграфе, и да ги разберете добре — усетих, че гневът ми се усилва, и не го прикрих. Твърде дълго се бях сдържал с тези двама надути глупаци. — Нито съпругата ми, нито аз сме плячкаджии. Също така съм назначен на този пост лично от императора. Това не ви ли подсеща, че може би цялата тази сцена трябва да се забрави, поне от вас?

Амбойна кимна сковано, удостои с бегъл поклон жена ми и бързо излезе. Отидох до един от прозорците и вдишах дълбоко няколко път.

— Как смееш! — изсъска Маран зад мен.

Това вече не можах да го понеса. Обърнах се рязко.