Крис Бънч - Кралят-демон

— Права си. Не си заслужава да се караме за това. Съжалявам.

— И аз съжалявам. Тази нощ изобщо не спах.

— Аз също — тук поизлъгах малко.

Тя стана и наметката се смъкна.

— Дамастес, искаш ли да ме любиш? Може би това ще ми оправи настроението за… за разни неща.

И без да дочака отговор, се приближи до мен и бавно започна да ме съблича. Когато останах гол, я взех на ръце и я занесох на леглото.

Страстта й бе много по-силна от моята. Дори докато бях в нея, част от ума ми се чудеше дали не трябваше да кажа нещо друго, дали не трябваше да настоя да поговорим за същинската причина за словесната ни битка. Хрумна ми, че между нас съществува стена, наречена Аграмонте, и че от година на година тази стена става все по-висока и дебела. Но изтласках тази мисъл и се оставих на любовта.

Кутулу и хората му пристигнаха след два дни. Съпровождаха ги бойци от Десети хусарски, корави мускулести ветерани от границите. Беше любопитно и забавно да гледаш колко грижливо пазят поверениците си.

Кутулу си беше същият: нисък мъж, от чиято коса бе останал само кръг около лъскавото теме, въпреки че беше по-млад от мен. Но проницателният му поглед на полицейски агент, който никога не забравя физиономията на един престъпник, както и на всеки, с когото си е имал работа, си беше същият. Иначе беше съвсем незабележим и човек никога нямаше да му обърне внимание в тълпата — основно качество за един таен агент, както бях научил.

Беше супершпионинът на императора и държеше в ръцете си огромна власт. Онези, които говореха лошо за императора, за неговите планове и намерения, биваха посещавани от полицейски агенти и предупреждавани. В повечето случаи това стигаше, но се намираха и някои достатъчно неразумни, за да държат на критиката си — тях ги изправяха на съд, всъщност таен трибунал. Обвиняваха ги в „поведение, враждебно на интересите на империята“, а присъдите варираха от няколко дни до няколко години затвор. Вече имаше два затвора, построени специално за такива оскърбители на особата, и двата в делтата на река Латейн; слуховете за това, което става там, бяха доста мрачни.

Кутулу разполагаше с персонал почти колкото цялата полицейска сила на Нуманция, въпреки че никой не знаеше колко всъщност са агентите му, тъй като никой не носеше униформа и не се водеше на отчет. Някои бяха хора от простолюдието, други — престъпници, трети — благородници.

Кутулу беше известен с прозвището Змията, която никога не спи и макар да смятах, че да се нарече този кротък дребен мъж с бдителни очи „змия“ е доста романтично, часовете, които прекарваше в служба на императора, намекваха за възможността той наистина изобщо да не спи. И да си лягаше, сигурно го правеше сам, защото доколкото знаех, нямаше никакъв личен живот.

Беше довел почти осемдесет мъже и жени. Някои приличаха на полицаи, но повечето бяха обикновени граждани, улични побойници или курви. Мнозина от тях бяха с наметала, със смъкнати над очите качулки въпреки топлината — не искаха да видят лицата им преждевременно. Някои бяха на коне, но повечето се возеха във фургони. Повечето бяха градски чеда и изглеждаха облекчени от това, че отново са в град, на сигурно място, зад каменните стени, неизложени повече на непознатите ужаси на пътуването.

Вече бях приготвил квартири за Кутулу и частта му в моето крило, срещу казармените помещения, заети от пиконосците.

— Добре — каза той. — Малко калийци ще минават през охраната ви, тъй че агентите ми могат да запазят анонимността си. Но също така ще ми трябват стаи близо до затворническите килии, в които да не може да влиза никой освен хората ми. Други ще са необходими за архива ми — помещения под постоянна охрана, където да подреждам донесенията си. И накрая, има ли тайни входове и изходи от този замък?

Не знаех за такива, а и да бях научил, сигурно щях да заповядам да ги зазидат.

— Жалко — въздъхна той. — Щеше да е добре да имаме нещо като тайна бърлога за териерите ми — и за плъховете, които ще събираме, по тяхно желание или под наш натиск — да влизат и излизат по всяко време, без да ги забележат.

Попита ме дали имам „Тихо кътче“. Ясновидката Синаит беше хвърлила заклинание в кабинета ми още с пристигането ни, за да не може никой магьосник да подслуша заседанията ми.

— Добре — каза Кутулу. — Тогава да отидем там. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Заизкачвахме се по широкото стълбище до етажа с кабинета ми. Някъде по средата той ме докосна по лакътя и каза много смутено: