Крис Удинг - Нишката на покварата

Сега се бяха пренасочили към скренделите — бяха избрали няколко екземпляра, нареждайки им да се изкачат колкото бе възможно по-нависоко, за да могат да им осигурят панорамна гледка към бойното поле. Резултатът обаче изобщо не можеше да се сравнява с работата, която вършеха гнусовраните.

Скривалището, което си бяха избрали, представляваше тревиста долина във формата на полумесец, заобиколена от хълмисти възвишения от запад, изток и юг. Никой не можеше да ги забележи от тези посоки и ако не позволяваха на гаурегите да се катерят по хълмовете, защитниците на Лоното никога нямаше да ги открият. Събралите се тук Възли бяха почти двеста на брой — призрачно стълпотворение от същества, облечени с идентични черни роби, забулили с качулки безизразните си бели лица, които бяха обърнали на север. Когато армията от хищници обгради Лоното, Възлите се оказаха на предела на възможностите си, понеже броят Различни, който можеше да контролира всеки от тях, бе ограничен. Обаче с разгръщането на сражението задачата им се улесни, тъй като числеността на зверовете намаля, достигайки оптималния брой, с който можеха да оперират Възлите. Гаурегите обикаляха неспокойно покрай притихналите фигури, прегърбили косматите си туловища, а огромните им предни крайници се поклащаха лениво пред тях.

Гаурегите не бяха от най-чувствителните създания; Възлите също. Ето защо никой не обърна внимание на постоянно засилващия се тътен от юг, докато не стана прекалено късно. По времето, когато гаурегите започнаха да поглеждат към заобикалящите ги възвишения и да ръмжат въпросително един на друг, звукът вече бе станал ясно различим, и миг преди новият и неочакван враг да се покаже пред погледа им, те осъзнаха какъв бе този шум.

Копита.

Кавалерията на рода Икати превали хребета на възвишението, а първите ездачи нададоха бойните си викове. Баракс Зан яздеше в средата на сиво-зелената маса, вдигнал високо своя меч, а гласът му се извисяваше над възгласите на хората му. Непохватните опити на гаурегите да се организират в някаква защита се оказаха трагично бавни. Ездачите се врязаха в противниковите редици, стреляйки почти от упор в Различните хищници; залпът им унищожи почти цялата предна линия на врага. Тогава нападателите извадиха мечовете си и двете формации се сблъскаха — косматите юмруци поваляха конниците от седлата им, остриетата се врязваха в твърдата кожа и разпаряха мускулите отдолу, конете чупеха краката си, все едно бяха съчки, гърмяха пушки, хора биваха премазвани. Гаурегите бяха страховити противници и нападението се превърна в истинско клане; кървав и жесток ръкопашен бой между хора и зверове.

Зан маневрираше умело с коня си, гледайки да го държи далеч от зверовете, като съсичаше всеки крайник, който се протегнеше към него. В очите му горяха ярки пламъци, каквито никой от хората около него не беше виждал от години, а изпитите му, покрити с бяла брада страни бяха осеяни с капки кръв. Хората му превъзхождаха гаурегите в съотношение три към едно, ала зверовете все още се държаха, защитавайки облечените си в черно господари, които продължаваха да гледат на север, сякаш изобщо не забелязваха какво се случваше около тях.

Тогава втората група прехвърли западния хребет и седемстотин мъже нападнаха фланга на гаурегите. Сега страховитите хищници просто нямаше как да попречат на нашествениците да ги обградят и да се доберат до Възлите. Ездачите поваляха безмълвните забулени фигури от конете си, като или ги обезглавяваха, или ги разсичаха през ключиците или гърдите, а съществата с безизразните маски стояха неми и изобщо не се съпротивляваха. За войниците на рода Икати това бе добре дошло; те колеха своите несъпротивляващи се жертви, газейки сред гъстите им редици.

Ефектът върху гаурегите беше мигновен. Предишната съгласуваност на действията им се изпари яко дим. Когато и последният от Възлите бе съсечен, те се превърнаха в обезумели животни, копнеещи да избягат в гората, за да се спасят от свистящите мечове и агресивните бойци. Единственото, което ги интересуваше, бе тяхното собствено оцеляване. Това имаше изцяло обратен ефект върху хищниците — те станаха много по-уязвими и за минути бяха накълцани на парчета.

Най-накрая падна и последният звяр — клането беше свършило. Баракс Зан се отпусна на седлото си, дишайки тежко, и огледа отрупания с трупове пейзаж. После се усмихна, вдигна високо меча си и нададе ликуващ вик, който хората му веднага подеха; долината заехтя от могъщия им рев, израз на триумфа от току-що спечелената победа.