Крис Удинг - Нишката на покварата

Гибелта им бе ужасна… също като живота, който Майсторите бяха принудени да водят.

Победителите поеха по тунела, като не пропуснаха нито една пещера или ниша по пътя си. Търсещи възмездие, те сееха навсякъде опустошение и смърт, а след себе си оставяха единствено руини.

Температурата на водата изкара въздуха от дробовете на Кайку. Виковете на Майсторите внезапно заглъхваха в ушите й, заменени от бълбукането на мехурчетата, и когато инерцията от движението й замря, тя се насочи нагоре към повърхността — към зловещото сияние на вещерския камък. Младата жена изскочи рязко над водата и си пое дълбоко дъх; косата й беше отметната на една страна, а какофонията отново бе станала оглушителна.

Тя се озърна и видя Тсата, който плуваше далеч от нея, придържайки експлозивите в едната си ръка. Девойката го извика, ала мъжът не спря и тя заплува след него. Някъде зад себе си чуваше скимтенето на острилиите, които пищяха, докато освободените от нея създания ги разкъсваха на парчета. Някои от чудовищата бяха паднали в езерото и сега плуваха или лежаха на дъното като потънали кораби, в зависимост от степента на мутацията и формата на телата им. Две от тях бяха успели да се изкачат на сушата и пълзяха по стените на шахтата като паяци. Голнерите се бяха разбягали във всички посоки, ужасени от гледката на Майсторите, а ботушите им чаткаха по металните мостчета, съединяващи отделните острови. Каквито и Възли и Различни да бе имало тук преди, сега всички бяха изчезнали, призовани от тревогата, която Кайку и Тсата бяха вдигнали в развъдника за червеи; дребничките създания бяха оставени на произвола на съдбата, нямаше кой да ги защити и те бяха обзети от неистова паника. Мината се бе превърнала в истински ад.

Кайку беше по-добър плувец от Тсата и го настигна тъкмо когато ткиуратецът се изкачваше на някаква неголяма скалиста могилка, свързана посредством метален мост с централния остров, където се намираше вещерският камък. Големите ведра продължаваха да се спускат в езерото, а масивните тръби не спираха да засмукват вода. Тя го сграбчи за здравата ръка в мига, в който той щеше да се затича, и спътникът й светкавично се обърна към нея — татуираното му лице изглеждаше страховито на призрачната светлина.

— Трябва да… — започна тя, ала Тсата поклати глава. Той знаеше прекрасно какво щеше да му каже девойката — трябва да се скрием, да се махнем оттук, преди Чаросплетниците да пристигнат, привлечени от нейната кана. Той обаче нямаше никакво намерение да се крие.

Ткиуратецът облиза устните си и посочи нагоре. По едно мостче високо над главите им се тътреше забулена фигура с Маска и парцалива роба.

— Задръж го! — каза й Тсата, след което побягна по моста към вещерския камък, носейки със себе си мокрия вързоп експлозиви.

Кайку нямаше време да възрази, нито пък дори да се замисли дали осакатените Майстори, плуващи във водата, представляваха такава заплаха за нея и Тсата, каквато бяха за Чаросплетниците. Вещерът очевидно забеляза ткиуратеца, който се приближаваше към страховитата скала, защото изпрати облак влакънца през Чаросплетието, които да го разкъсат на парчета. Кайку реагира, без да се замисли, и нейната кана се понесе главоломно напред. Съзнанията им се сблъскаха и всичко се обагри в златисто.

Тя представляваше кълбо от нишки, които се сблъскваха и преплитаха с тези на Чаросплетника, използвайки предимството на изненадата, за да проникнат колкото се може по-дълбоко, преди врагът й да се изплъзне и да се свие като юмрук, погребвайки и двамата под желязната си хватка. Около нея се появиха възли, докато тя се опитваше да се освободи и втурне напред, невъобразими плетеници, които й се струваха невъзможни за разплитане. Разсъдъкът й се бе разделил на безброй съзнания, истинска армия от мисли, всяка от които водеше своя лична битка сред бродерията от светлина. Яростта на Чаросплетника я обливаше — тя не беше толкова силна като бездънната омраза на рику-шая, ала за сметка на това пък имаше личен характер — жена бе дръзнала да нахлуе в едно изцяло мъжко владение и наказанието й трябваше да бъде подобаващо.

Тогава внезапно зрението й се обърна навътре и светът потъмня. Намираше се в някакъв коридор — дълъг, потънал в сумрак коридор. Пурпурни светкавици хвърляха ярките си, внезапни отблясъци през капаците на прозорците, рисувайки причудливи картини по стените. Светкавици от лунна буря, както през онази нощ, когато бе видяла за последно това място. Изящните цветчета гайа, поставени във вази по масите, се поклащаха под поривите на силния вятър. Валеше проливен дъжд, макар че тя разбра това не от барабаненето на капките, а от влажността на въздуха. Тишината отекваше болезнено в ушите й; единственият звук, който чуваше, бе пулсирането на собствената й кръв.