Крис Удинг - Нишката на покварата

Тъкмо щеше да се завърти и да й каже да остави бедното дете на мира — Лусия бе страдала достатъчно — ала в същия момент чу отговора на момичето.

— Има — промълви бившата Престолонаследничка.

Мъжът се обърна и видя следотърсачката, коленичила пред стройната, красива девойка, която я гледаше с такава мъка в очите си, че изведнъж му се прииска да заплаче.

— Ще имаме нужда от тях.

— Номору… — започна Юги, ала кокалестата жена му направи знак да мълчи и той се подчини.

Лусия бутна лекичко Номору и се приближи до мястото, където лежеше Заелис. Тогава сведе очи към настойника си и остана така известно време, след което прекрачи през телата на мъртвите птици и се приближи до Флен. Обезобразеното тяло на момчето лежеше с лице, обърнато нагоре, и се взираше незрящо в отвъдния живот. Тя се загледа в него, сякаш очакваше момчето да се надигне, да си поеме дъх, да се засмее…

Лусия погледна през рамо към тях, а окъпаното й в сълзи лице изглеждаше необичайно спокойно, сякаш не беше лицето й, а някаква маска.

— Гарваните са твои — рече момичето, а гласът й режеше като нож. — Какво искаш да направя?

((Измъкни ни оттук!))

Кайку се озърна автоматично в търсене на източника на звука, преди да осъзнае, че всъщност нямаше никакъв звук. Гласът идваше от дълбините на съзнанието й — някаква разновидност на общуване посредством Чаросплетието, като онова, което използваха Сестрите от Аления орден, ала много по-недодялано.

Тсата бе застанал в готовност да посрещне прииждащите острилии, които се носеха към тях, а пронизителните им писъци огласяха тунелите. Той виждаше само тъмна, каменна бездна; нощното му зрение бе замъглено от отровното сияние на вещерския камък, процеждащо се през решетките зад гърба им.

— Кайку, ако имаш някакви идеи, сега му е времето да ги споделиш — рече той, демонстрирайки чувството си за черен хумор.

((измъкни ни оттук!))

Гласът беше настоятелен шепот, дрезгав и съскащ. Идваше от създанията, които се движеха зад решетките в страничните тунели. Те стояха на ръба на светлината, позволявайки й единствено да очертае грубо силуетите им и нищо повече. Ала дори и малкото, което можеше да различи Кайку, бе достатъчно страховито. Изобщо нямаха правилна форма; телата им бяха асиметрични, изкривени, като някои имаха множество крайници, други — пипала или нокти, а трети — шипове и рудиментарни перки. Имаше и такива, чиито израстъци младата жена бе абсолютно неспособна да определи.

„Аз ги познавам , каза си тя. Виждала съм ги и преди.“

В манастира на Чаросплетниците във Фо, дълбоко в планините Лакмар, тя се бе натъкнала на създания, подобни на тези, затворени в килии. Те се бяха опитали да я нападнат, мислейки я за Вещер, защото тогава се бе дегизирала като такъв. В Лоното се бе наслушала на какви ли не обяснения за същността на тези същества, ала никой не можеше да предложи нещо повече от теории и хипотези.

Тя отстъпи инстинктивно от създанието, което я бе заговорило. Чувството й за чаросплитане й бе позволило да определи местоположението му. То се приближаваше.

Но като се отдалечаваше от едната стена на прохода, девойката се доближаваше до другата, а тунелът не беше много широк. Нещо студено и слузесто се обви около ръката й, стягайки хватката си.

Кайку извика и се завъртя; пръстенът се разхлаби и едно тънко пипало се прибра между решетките. Тсата се обърна, когато чу вика й, и я видя как стои загледана в мястото, където бе изчезнало. Нещо се приближаваше към решетките от другата страна — някакво неголямо, прокълнато създание.

Когато отровното сияние на вещерския камък го обля, Кайку пребледня като мъртвец.

Това бе някаква чудовищна твар — изродена гмеж от ръце и крака, прикрепени към централно туловище, чиято жълтеникава кожа бе опъната върху жестоко осакатен скелет. То потрепваше конвулсивно и се гърчеше, а многобройните му крайници трептяха. Нейде по средата се виждаше някаква лишена от врат глава, подобна на изпъкнала безформена буца, прорязана от някакви подобия на черти.

Ала лицето, което се виждаше там, бе на Кайку.

Младата жена бе потресена. Коленете й се разтрепериха; беше все едно да гледаш в криво огледало или някаква скулптура, разтопена наполовина. Плътта провисваше от очните кухини, устата бе изкривена на една страна, сякаш опъната от невидима кука, зъбите й се простираха в множество редове… ала това беше самата тя.