Стивън Кинг - Стрелецът

— Човекът в черно — промълви той.

— Непременно искаш да го хванеш, нали?

— Да.

— Добре. Ще ти разкажа всичко. Хвана дланта му с две ръце и заговори.

Той се появи късно следобед, в деня, когато Норт умря; вятърът бушуваше както никога дотолкова — вдигаше прахоляк и носеше във въздуха изкоренени царевични стъбла. Кенърли бе заключил с катинар конюшнята, а малцината търговци бяха пуснали ролетките на витрините и дори ги бяха подпрели с колове. Небето бе пожълтяло като изсъхнало сирене, а облаците бягаха по него, сякаш бяха видели нещо ужасно в пустинята, от която идваха.

Пристигна с раздрънкан фургон, покрит с брезентово чергило. Жителите на градчето го наблюдаваха любопитно. Старият Кенърли, излегнал се до прозореца с бутилка в едната ръка, сграбчил с другата гърдата на втората си дъщеря, реши да не му отвори, ако онзи почука.

Но мъжът в черно отмина, без да дръпне юздите на червеникавокафявия си кон, и колелата на фургона вдигнаха прахоляк, който вятърът с радост подхвана. Приличаше на свещеник или монах; беше облечен в черно расо с огромна качулка, скриваща лицето му. Вятърът вееше полите му. Изпод края на дрехата му се виждаха тежки ботуши с квадратни носове и катарами.

Спря пред „Шеб“ и привърза коня си, който сведе глава и изпръхтя. Човекът развърза покривалото, извади протрити дисаги, преметна ги през рамо и влезе в кръчмата.

Алис го наблюдаваше с любопитство, но никой друг не забеляза пристигането му. Шеб свиреше методистки химни в стил рагтайм, а неколцината безделници, дошли по-рано, за да се спасят от бурята и да почетат паметта на Норт, пригласяха с дрезгави гласове. Шеб, пиян почти до безсъзнание, въодушевен от мисълта, че самият той още е жив, свиреше трескаво, пръстите му стремително летяха по клавишите.

Гласовете на пияниците не успяваха да надвикат вятъра. В ъгъла Закари бе запретнал полата на Ейми Фелдън и рисуваше зодиакални знаци по коленете й. Няколко жени обикаляха от маса на маса. Сякаш някаква треска бе обхванала всички. Мрачното предчувствие за буря като че ги развеселяваше.

Норт беше положен върху две маси по средата на салона. Ботушите му образуваха мистичния знак V. Устните му бяха разтегнати в иронична усмивка, някой бе склопил очите му и беше поставил върху тях два метални жетона. Ръцете му, скръстени на гърдите, стискаха няколко стръка дяволска трева. От него се разнасяше отвратителна воня.

Мъжът в черно отметна качулката си и отиде до бара. Алис го наблюдаваше, обзета от безпокойство, смесено с познатото, дълбоко скрито желание. Никакви символи не издаваха принадлежността му към една или друга вяра, макар този факт сам по себе си да не означаваше нищо.

— Уиски — каза той. Гласът му бе мек и приятен. — Хубаво уиски.

Тя посегна под барплота и извади бутилка „Стар“. Би могла да му пробута долнопробно местно уиски, но не го направи. Мъжът в черно я следеше с големите си, блестящи очи, докато тя му наливаше. Желанието й нарасна. Виковете и крясъците продължаваха с неотслабваща сила. Шеб, безполезният скопец, свиреше за воините на Христа. Някой накара леля Мил да запее. Хрипливият й глас прорязваше глъчката като с тъп нож.

— Хей, Алис!

Тя отиде да сервира, обидена от мълчанието на непознатия, страхувайки се от нуждата, която изпитваше. Желанията й бяха неконтролируеми. Вероятно бяха признак на промяната, бележеща началото на старостта — период, който тук обикновено бе кратък като зимен залез.

Започна да налива бира, докато бъчонката се изпразни, сетне отвори друга. Знаеше, че не е необходимо да подканя Шеб; той сам щеше да се примъкне като куче (каквото всъщност бе) и да си притисне пръстите или да разлее бирата. По-добре беше сама да свърши всичко. Непознатият не сваляше очи от нея, погледът му сякаш пронизваше гърба й.

— Пълно е с народ — каза той, когато жената се върна. Не бе докоснал питието си, само въртеше чашата между дланите си, за да я затопли.

— Правим помен…

— Видях покойника.

— Безделници — изсъска тя с внезапен изблик на омраза. — Всички до един са безделници.

— Това ги възбужда. Той е мъртъв. Те не са.

— Служеше им за посмешище, когато беше жив. Не е редно и сега да е същото. Просто е… — — Замълча, не бе в състояние да обясни чувствата си.

— Хранил се е с дяволска трева, нали?

— Да! С какво друго?

Тонът й бе обвинителен, но непознатият не сведе поглед и тя почувства прилив на гняв.

— Съжалявам. Свещеник ли сте? Това сигурно ви отвращава.