Стивън Кинг - Стрелецът

— Колкото повече ядеш, толкова по-силно надуваш тромбата — обади се Золтан.

— Отби ли се при теб? — попита Стрелецът.

Браун кимна.

— Дойде, за да се нахрани, също като теб. Побъбрихме си…

Стрелецът се изправи, гарванът изграчи и отлетя на покрива.

— Какво ти каза? — нетърпеливо попита той.

Браун повдигна вежда.

— Не говорихме много. Приказвах предимно аз, което не е необичайно. — Замълча, чуваше се само воят на вятъра. — Той е магьосник, нали?

— Да.

Браун кимна замислено.

— Така си и мислех. А ти?

— Аз съм обикновен човек.

— Никога няма да го хванеш.

— Грешиш.

Спогледаха се, обзети от внезапна взаимна симпатия. Стрелецът посегна към кремъка си, но Браун го изпревари. Извади кибритена клечка и я запали от нокътя си.

Стрелецът поднесе цигарата си към пламъка и дръпна.

— Благодаря.

— Ще трябва да напълниш меховете си — заяви пустинникът и му обърна гръб. — Изворът е отзад, под стряхата. Ще приготвя вечерята.

Стрелецът пъргаво прескочи лехите с царевица и свърна зад къщурката. Водата извираше от дъното на кладенец, иззидан с камъни, да но би песъчливата земя да се срути. Докато слизаше по разнебитената стълба, мъжът се замисли, че този каменен зид е плод на двугодишен труд — мъкнеш, влачиш, зидаш. Водата бе бистра, но налягането бе слабо и напълването на меховете му отне доста време. Докато пълнеше втория, Золтан кацна на ръба на кладенеца и изграчи:

— Да го начукам на теб и на коня ти.

Стрелецът стреснато вдигна глава. Кладенецът бе дълбок около пет метра: нищо не пречеше на Браун да хвърли камък върху него, да му счупи главата и да го обере. Един луд или прокажен не би постъпил така, но той не бе нито едното, нито другото. Харесваше пустинника, затова прогони предателските мисли и продължи да налива вода. Да става каквото ще!

Когато слезе по стъпалата на къщурката (постройката бе вкопана в земята, за да улови и задържи нощния хлад), Браун обръщаше с дървена лопатка царевични кочани над жаравата на малък огън. Две нащърбени чинии бяха оставени на противоположните краища на сиво-кафявото одеяло. Водата за боба тъкмо завираше в гърнето, окачено над огъня.

— Ще ти платя и за водата.

Браун не продължи работата си и промърмори:

— Водата е дар Божи. А бобът е от Папа Док.

Стрелецът се изсмя и седна на пода; облегна гръб на грапавата стена, скръсти ръце и затвори очи. След малко усети миризмата на печена царевица. Сухите бобени зърна изтракаха като камъчета, когато Браун ги изсипа в гърнето. От покрива, по който Золтан се разхождаше, се разнасяше тихо так-так-так . Стрелецът беше уморен. След ужасните събития в Тул, последното селище преди пустинята, той бе вървял по шестнайсет, понякога по осемнайсет часа дневно. А беше на път вече дванайсети ден; мулето му бе на края на силите си. Так-так-так.

Преди две седмици, беше казал Браун, или най-много преди шест. Това нямаше значение. В Тул имаше календари и там бяха запомнили човека в черно заради стареца, отровен от дяволска трева, когото бе излекувал. Старец на трийсет и пет години. Ако Браун не грешеше, мъжът в черно вече се движеше по-бавно. Но след Тул се простираше пустинята, която бе същински ад.

Так-так-так.

— Дай ми крилете си, птицо. Ще ги разперя и топлият вятър ще ме понесе над пустинята.

Той заспа.

Браун го събуди след пет часа. Беше паднал мрак. Единствената светлина идваше от червеникавите отблясъци на жаравата.

— Мулето ти умря — промълви пустинникът. — Приготвих вечерята.

— Как?

Браун сви рамене.

— Печено и варено, как иначе? Много си придирчив.

— Как умря мулето?

— Просто пукна. Май му беше дошло времето — беше старо. — И добави извинително: — Золтан изкълва очите му.

— Нима! — Трябваше да го очаква. — Няма нищо.

Браун отново го изненада: когато седнаха на одеялото, той изрече няколко думи като молитва: „Дъжд, здраве и духовно извисяване.“

— Вярваш ли в задгробния живот? — попита Стрелецът, докато домакинът му слагаше три горещи царевици в чинията си. Браун кимна.

— Мисля, че това е задгробният живот.

Бобените зърна бяха твърди като сачми, царевицата — корава. Навън бурният вятър виеше в стрехите. Стрелецът ядеше бързо и лакомо. Изпи и четири чаши вода. Изведнъж нещо затрака като картечница по вратата. Браун стана и пусна Золтан вътре. Птицата прелетя до другия край на помещението, сви се в ъгъла и мрачно промърмори: