Стивън Кинг - Стрелецът

Не използва кремъка и огнивото, докато и последните слънчеви лъчи не се скриха зад зловещата оранжева линия на хоризонта и единствено топлата земя под нозете му напомняше за отминалия ден. Упорито се взираше на юг, към планините, без да очаква да съзре тънката струйка дим, издигнала се над нов лагерен огън. Не видя нищо. Усещаше присъствието на човека в черно, но не бе достатъчно близо, че да види дим на фона на вечерното небе.

Щракна огнивото и запали сухата трева, сетне легна срещу вятъра, който отнасяше пушека към вътрешността на пустинята. С изключение на случайните вихрушки тук вятърът бе постоянен и неизменен.

Звездите над него блещукаха, без да примигват — те също бяха постоянни и неизменни. Милиони слънца и светове. Удивителни съзвездия, студени огньове във всички цветове на дъгата. Докато го съзерцаваше, виолетовото небе притъмня до абаносовочерно. Метеор описа искряща дъга и угасна. Огънят хвърляше странни отблясъци, а дяволската трева изгаряше бавно и очертаваше кръст, заплашителен в своята недвусмисленост. В пламъците танцуваха призрачни фигурки. Стрелецът не ги виждаше. Той спеше. Вятърът стенеше. От време на време непокорен повей тласкаше струйките дим към Стрелеца. Те създаваха сънища както песъчинката перла в мида. Понякога мъжът простенваше ведно с вятъра. Звездите оставаха равнодушни, както бяха равнодушни към войните, разпятията и възкресенията. Това също би му доставило удоволствие.

Бе превалил последния хълм, водейки мулето си, ослепяло от горещината. Беше напуснал последния град преди три седмици и оттогава вървеше по изоставения път, минавайки единствено покрай селищата на пустинниците. Някогашните къщички бяха изчезнали и на мястото им имаше землянки, населени с прокажени или луди. Той предпочиташе лудите. Един от тях му бе подарил компас от неръждаема стомана с молба да го предаде на Исус. Стрелецът я прие напълно сериозно. Ако Го видеше, щеше да Му връчи компаса. Но не очакваше да Го срещне.

Пет дни бяха изминали, откакто бе напуснал последната землянка, и вече беше започнал да подозира, че няма да види друга, когато от върха на последния хълм съзря познатия нисък покрив.

Пустинникът, изненадващо млад мъж с буйни червеникави коси, които се спускаха почти до кръста му, плевеше с фанатично усърдие рехави насаждения царевица. Мулето изпръхтя, непознатият вдигна поглед и искрящите му сини очи за миг се впериха в Стрелеца. Вдигна ръце за поздрав и отново се залови за работа. Беше се превил над крайната леха досами къщата, скубеше дяволската трева и я хвърляше зад себе си. Вятърът, който духаше откъм пустинята, развяваше дългата му коса.

Стрелецът бавно слезе по хълма, повел мулето си. Спря до края на царевичните насаждения, отпи от меха и се изплю върху сухата пръст.

— Ще съживи твоите посеви!

— Ще съживи и теб самия! — отвърна мъжът и се изправи. Гърбът му силно изпука. Огледа Стрелеца без капчица страх. Онази част от лицето му, останала непокрита от косата и брадата му, изглеждаше незасегната от проказата, а погледът му, макар и малко див, излъчваше разум.

— Нямам нищо освен царевица и боб — каза той. — Царевицата е безплатна, но ще трябва да се бръкнеш за боба. Един човек ми го носи от време на време. Не се застоява дълго — изсмя се заселникът, — бои се от духове.

— Сигурно и теб те мисли за призрак.

— Сигурно.

Замълчаха и се измерваха с поглед. Пустинникът протегна ръка:

— Казвам се Браун.

Стрелецът отвърна на ръкостискането му. В този момент измършавял гарван изграчи от покрива. Човекът махна към него.

— Това е Золтан.

Щом чу името си, гарванът отново изграчи и полетя към Браун. Кацна на главата му, заби нокти в буйните му коси и изграчи:

— Да ти го начукам. Да го начукам на теб и на коня ти.

Стрелецът кимна дружелюбно.

— Ядеш боб, гърмиш като топ — вдъхновено занарежда гарванът.

— Ти ли си го научил на това?

— Че той не ще да научи друго — отвърна Браун. — Веднъж се опитах да му втълпя една молитва. — Хвърли поглед към къщурката си, сетне към спечената неплодородна земя. — Предполагам, че тук няма място за богомолци. Ти си стрелец, нали?

— Да. — Той коленичи и извади тютюн и листчета хартия. — Золтан хвръкна от главата на Браун и пърхайки с криле, кацна на рамото му.

— Преследваш онзи, нали?

— Да. — Дойде ред и на неизбежния въпрос. — Кога мина оттук?

Пустинникът вдигна рамене.

— Не зная. Преди повече от две седмици. По-малко от два месеца. Оттогава търговецът на боб се отби два пъти. Тук всички дни са еднакви. Мисля, че е било преди шест седмици. Макар че най-вероятно греша.