Стивън Кинг - Тъмната кула

Ролаттд кимна, ала това не бе достатъчно за Еди.

— Искам да чуя как го произнасяш.

— Хоги.

— Хоуги.

— ХУУГ-и.

— Хоу… — Еди млъкна. — Роланд, можеш ли да кажеш „бедняче“?

— Бедняче.

— Добре. Значи, ако са ти останали шестнайсет монети, поискай да ти дадат бедняче. Можеш ли да кажеш „с много майонеза“?

— С много майонеза.

— Да. А ако са ти останали по-малко от шестнайсет монети, поискай сандвич със салам и сирене. Сандвич , не хамбургер.

— Сандич със слам.

— Горе-долу бива. И недей да качваш нищо друго, освен ако не е абсолютно наложително.

Стрелеца кимна. Еди беше прав — щеше да е по-добре да не дърдори много-много. На хората им трябваше само един поглед, за да разберат, че не беше от тези места. И без това го отбягваха, така че беше най-добре да не влошава нещата.

Роланд потупа с ръка лявото си бедро, когато се обърна към улицата — стар навик, който не му донесе нужното облекчение в този момент, понеже и двата револвера се намираха в багажника на форда, увити в коланите с амунициите.

Преди Стрелеца да отвори вратата. Еди го сграбчи за рамото. Неговият дин се обърна и му хвърли изумен поглед.

— Имаме една приказка в нашия свят, Роланд казваме, че еди-кой си се е хванал за сламка.

— И какво означава това?

— Това каза мрачно по-младият мъж. — това, което правим. Пожелай ми късмет, човече. Стрелеца кимна.

— Така да бъде, желая ги късмет, сай. И на двама ни.

Гой отново се обърна към вратата, когато спътникът му отново го задържа.

— Гледай да не те убият на улицата предупреди го Еди, след което започна да имитира говора на Кълъм: — Летоониците бъързат като беесни. И не яздят коне.

— Гледай да се обадиш, Еди — каза Роланд и излезе от форда. Стрелеца пресече главната улица на Бриджгън бавно и уверено, със същата поклащаща се походка, с която бе прекосил хиляди други улици в хиляди друг и градчета.

Известно време Еди остана загледан в нето, след което отвори вратата и се приближи до телефона. Когато прочете указанията за ползване, вдигна слушалката и набра номера на „Справки“.

Не е отишъл във Върмонт, бе казал Стрелеца с абсолютна убеденост, когато говореше за Джон Кълъм. И защо? Защото Кълъм стоеше в края на редицата и нямайте на кого другиго да се обадят. Другояче казано, проклетата стара ка на Роланд от Гилеад.

След няколко секунди операторката изкашля телефонния номер на Джон Кълъм. Еди се опита да го запомни — навремето това му се удаваше до такава степен, че понякога Хенри му викаше „малкия Айнщайн“, — ала сега не бе особено уверен, че ще се справи. Нещо се бе случило или с мисловния му процес като цяло (в което младият мъж не вярваше), или със способността му да помни определени артефакти от света, в който бе живял (което звучеше по-правдоподобно). Когато поиска номера за втори път и го надраска върху насъбралия се прах в телефонната будка, младият мъж се запита дали все още би могъл да прочете роман, или да проследи сюжета на даден филм по променящите се образи на екрана. Съмняваше се. Пък и какво значение имаше? Във „Вълшебният фенер“ в съседство прожектираха „Междузвездни войни“ и Еди си помисли, че ако извърви пътеката на живота си и достигне до полянката в края на пътя, без да види за пореден път Люк Скайуокър и без да чуе отново хриптящото дишане на Дарт Вейдър, изобщо няма да се оплаква.

— Благодаря ви, госпожо — каза на операторката и тъкмо щеше да набере номера на Кълъм, когато чу няколко бързи експлозии зад гърба си. Стрелеца се извърна светкавично — сърцето му щеше да се пръсне, а дясната му ръка се спусна към бедрото му в търсене на липсващия револвер, очаквайки да зърне я Вълци, я опустошители, я онова противно копеле Флаг…

Ала онова, което видя, бе един кабриолет, пълен със смеещи се, глуповато изглеждащи ученици с изгорели от слънцето лица. Един от тях току-що бе хвърлил наниз пиратки, останали от Четвърти юли — децата от Кала Брин Сгърджис биха ги нарекли фойерверки.

„Ако имах оръжие на хълбока си, можеше вече да съм застрелял неколцина от тези хлапета — помисли си Еди. — Като искаш да говориш глупости, започни с това.“ Да. Добре. А можеше и да не ги застреля. И в двата случая трябваше да си признае, че вече представляваше заплаха за по-цивилизованите места.

— Ще го преживея някак си — измърмори Еди, след което добави голямата мъдрост и любимия съвет на всеки наркоман по отношение на дребните житейски проблеми: — Оправяй се.