Ан Райс - Вампирът Лестат

Ала аз отивах по-далеч от Луи. Неговият разказ, при всичките си странности, бе минал за белетристика. В света на смъртните той бе също толкова безопасен, колкото и живите картини в стария Театър на вампирите в Париж, където на една забутана, осветена с газови фенери сцена демоните се преструваха на актьори, преструващи се на демони.

Аз щях да застана под ярките прожектори пред камерите, щях да протегна ръка и да докосна с ледените си пръсти хиляди топли протегнати длани. Щях да им изкарам ангелите от страх, ако бе възможно, да ги очаровам и да ги поведа към истината, ако успея.

И да предположим, само да предположим, че когато труповете започнат да стават все по-многочислени, че когато най-близките до мен започнат да се вслушват в неизбежните си подозрения, само предположете, че изкуството престане да бъде изкуство и стане реалност!

Тоест, ами ако те наистина повярват, наистина разберат, че този свят все още приютява демона на Стария свят — вампирът, — о, каква велика и славна война можем да поведем тогава!

Щяхме да се прочуем и да ни преследват, и да се бият срещу нас в тази бляскава градска пустош така, както срещу никое митично чудовище досега не се е бил човек.

Как бих могъл да не се влюбя в тази война, в самата идея за нея? Как тя да не си заслужава най-голямата опасност, най-голямото и най-отвратително поражение? Дори и в мига на разруха аз щях да съм жив както никога досега.

Но, честно казано, не бях убеден, че ще се стигне дотам — до това смъртните да повярват в нас, искам да кажа. Смъртните никога не са ме плашели.

Другата война щеше да започне — тази, която или ще събере заедно всички ни, или всички те щяха да се изправят срещу мен.

Това бе истинската причина за „Вампирът Лестат“. Ето такава игра играех аз.

Но и другата прелестна възможност за истинско разкритие и гибел… Е, това добавяше страшно много пикантност!

От мрачната пустош на Канал Стрийт аз се качих по стълбите в моята стая в старомодния хотел във Френския квартал. Тихо бе, и това ми бе угодно, с ширналата се под прозорците „Вьо Каре“ и тесните улички между къщите на Испанския квартал, които познавах толкова отдавна.

На огромния телевизор пуснах видеокасетата с прекрасния филм на Висконти „Смърт във Венеция“. По някое време един актьор каза, че злото е необходимост. Че е храна за гениалността.

Аз не го вярвах. Но ми се искаше това да бе истина. Тогава аз бих могъл да съм само Лестат чудовището, нали? А аз винаги съм бил толкова добър като чудовище! Е, карай…

Сложих нова дискета в преносимия текстообработващ компютър и започнах да описвам историята на своя живот.

През зимата на моята двайсет и първа година излязох сам на кон, за да избия глутница вълци.

Това се случи в земите на баща ми в Оверн, Франция, през последните десетилетия преди Френската революция.

Това бе най-лошата зима, която можех да си спомня — вълците крадяха овце от нашите селяни и дори нощем търчаха по улиците на селото.

Това бяха тежки години за мен. Баща ми беше маркизът, а аз бях седмият син и най-малкият от тримата оживели и възмъжали. Не можех да претендирам за титлата или за земята и нямах перспективи. Дори и в богатите семейства това можеше да се случи на по-малко момче, ала богатствата ни бяха пропилени отдавна. Най-големият ми брат Огюстен, наследник по право на цялото ни имущество, похарчи зестрата на жена си още щом се венча за нея.

Замъкът на баща ми, имението му и близкото село бяха цялата ми вселена. И се бях родил неспокоен — мечтателят, сърдитият, недоволстващият. Не исках да седя край камината и да разговарям за стародавни войни и за времето на Краля Слънце. Историята за мен нямаше стойност.

Но в този мрачен старомоден свят аз бях станал ловецът. Носех фазани, еленово месо и пъстърва от планинските потоци — всичко, което бе нужно и можеше да се хване, — за да изхранвам семейството. Такъв бе животът ми по онова време и не го споделях с никой друг — и беше много хубаво, че се бях заел с това, защото имаше и години, през които можеше да измрем от глад.

Разбира се, това бе благородно занятие — да ловуваш из наследствени земи, и единствено ние имахме право на него. И най-богатият буржоа не можеше да вдигне пушка в моите гори. Но пък на него не му се и налагаше да вдига пушка. Той имаше пари.

Два пъти през живота си се опитах да избягам от това съществуване, единствено за да ме върнат обратно с прекършени криле. Но за това ще разкажа повече по-късно.