Ан Райс - Вампирът Лестат

— Преструвам се на вампира Лестат? — попитах.

Загледах се задълго във всички тях, опитвах се да прочета мислите им. Разбира се, не бях очаквал да повярват, че съм истински вампир. Но да са чели за измислен вампир с толкова необичайно име като моето? Как би могло да се обясни това?

Но аз губех увереност. А когато загубя увереност, силите ми пресъхват. Стаичката като че се смаляваше още повече. И имаше нещо насекомообразно и заплашително в инструментите, антените, жиците.

— Покажете ми книгата — казах.

Те я донесоха от другата стая — долнопробно романче , което се разпадаше. Подвързията бе изчезнала, корицата — откъсната, страниците бяха прихванати с ластик.

Щом видях корицата, ме полазиха някакви свръхестествени студени тръпки. „Интервю с вампир“. Нещо за някакво смъртно момче, накарало един от немъртвите да разкаже историята си.

С тяхно позволение влязох в другата стая, изтегнах се на леглото им и се зачетох. Щом преполових книгата, я взех с мен и напуснах къщата. После застанах под една улична лампа и не мръднах, докато не я дочетох. След това внимателно я пъхнах в джоба на гърдите си.

Не се върнах при групата няколко вечери.

През по-голямата част от това време отново се скитах, цепех мрака с моя мотор „Харли Дейвидсън“, надул до дупка „Вариациите Голдберг“ на Бах. И се питах: „Лестат, какво искаш да правиш сега?“

През останалото време учех с подновена цел. Изчетох дебелите истории и лексикони на рок музиката с меки корици, хрониките на нейните звезди. Слушах албумите и размишлявах в тишина над концертните видеозаписи.

И в притихналата, пуста нощ аз слушах как гласовете от „Интервю с вампир“ ми пеят, сякаш от гроба. Прочетох книгата отново и отново. И после, в миг на достоен за презрение гняв, я накъсах на парченца.

Най-сетне стигнах до решението.

Срещнах се с моята млада адвокатка Кристин в тъмната й кантора в небостъргача — светеше ни само градът. Тя изглеждаше прелестно на фона на стъклените стени зад нея, тънещите в мрак сгради оформяха груб, примитивен терен, сред който горяха хиляда факли.

— Вече не е достатъчно моята малка рокгрупа да постигне успех — казах й. — Трябва да създадем слава, която ще разнесе името и гласа ми до най-отдалечените кътчета на света.

Тихо и разумно, както е обичайно за адвокатите, тя ме посъветва да не рискувам богатството си. Ала щом продължих с маниакална увереност, усетих как тя се поддава на съблазънта и как здравият й разум бавно се разпада.

— Най-добрите френски режисьори за рок клиповете — казах. — Трябва да ги примамиш от Ню Йорк и Лос Анджелис. Има пари в изобилие за тази цел. Тук несъмнено можеш да намериш студията, в които ще вършим нашата работа. Младите звукозаписни продуценти, които смесват звука след това — пак трябва да наемеш най-добрите. Няма значение какво ще похарчим за това начинание. Важното е то да бъде организирано и да вършим работата си тайно до мига на разкритие, когато излязат нашите албуми и филми заедно с книгата, която предлагам да напиша.

Най-сетне умът й бе замаян от мечти за власт и богатство. Писалката й бягаше по листа, докато си водеше бележки.

А за какво мечтаех аз, докато й говорех? За безпрецедентен бунт, за велико и ужасно предизвикателство към моя род по целия свят.

— Тези рок клипове — казах аз, — трябва да намериш режисьори, които ще въплъщават моите видения. Трябва да са поредица. Те трябва да разказват историята от книгата, която искам да напиша. А песните — много от тях вече съм написал. Ти трябва да намериш великолепни инструменти — синтезатори, най-добрите звукови системи, електрически китари, цигулки. За другите подробности можем да се погрижим по-късно. Дизайнът на вампирските костюми, методът на представяне пред телевизионните станции, организирането на първата ни публична изява в Сан Франциско — всичко това с времето си. Сега е важно да завъртиш няколко телефона и да се сдобиеш с информацията, която ти е нужна, за да започнеш.

Не се върнах при „Сатаната е излязъл тази вечер“, докато не бяха сключени първите договори и получени първите подписи. Датите бяха определени, студиата — наети, писмата за съгласие — разменени.

После Кристин дойде с мен и взехме лимузина — същински огромен Левиатан за моите мили рок музиканти Лари, Алекс и Костеливото орехче. Разполагахме със секващи дъха суми, имахме да подписваме документи.

Под сънените дъбове на тихата улица в Градинския квартал аз им налях шампанско в блестящите кристални чаши.