Ан Райс - Вампирът Лестат

После в мен се породи самосъзнание. Разбрах, че вече не сънувам. Аз обмислях чутото. Бях напълно буден. Лежах в земята, зажаднял за жива кръв. Започнах да вярвам, че може би всички стари рани, които лекувах, вече са заздравели. Може би силата ми се бе завърнала. Може би силата ми дори бе нараснала, както би се случило с времето, ако не бях пострадал. Исках да разбера. Започнах да мисля безспир за пиене на човешка кръв.

Второто, което ме върна, и всъщност решаващото, бе внезапно появилата се близо до мен група млади рокпевци, които се бяха нарекли „Сатаната е излязъл тази вечер“.

Те се настаниха в една къща на Шеста улица — на няма и една пряка от мястото, където аз дремех под собствената си къща на „Прайтания“ край гробището Лафайет, и започнаха да репетират своята рокмузика на тавана по някое време през 1984 г.

Чувах техните виещи електрически китари, неистовото им пеене. Бяха толкова добри, колкото и песните, които чувах по радиото и от уредбите, и по-мелодични от повечето. В тях имаше романтика, въпреки бумтящите барабани. Електрическото пиано звучеше като клавесин.

Улавях образи от мислите на музикантите, които ми казваха как изглеждат те, какво виждат, когато се погледнат един друг и в огледалата. Те бяха стройни, жилави и общо взето прелестни млади смъртни, измамно андрогенни и дори с малко дивашки облекла и движения — двама мъже и една жена.

Те заглушаваха повечето други гласове от усилвателите около мен, когато свиреха. Но това си беше съвсем добре.

Исках да стана и да се включа в рокгрупата с име „Сатаната е излязъл тази вечер“. Исках да пея и танцувам.

Но не мога да кажа, че в самото начало зад желанието ми стоеше много мислене. Беше по-скоро властен импулс, достатъчно силен, че да ме извади от земята.

Бях очарован от света на рок музиката — от начина, по който певците можеха да крещят за доброто и злото, да се обявяват за ангели или за дяволи, а смъртните ставаха на крака и аплодираха. Понякога те изглеждаха като чистото въплъщение на лудостта. Ала въпреки това тя бе технологично смайваща заради сложността на тяхното изпълнение. То бе варварско и интелектуално по начин, какъвто не мисля, че светът от изминалите векове бе виждал.

Разбира се, бесуването бе метафора. Никой от тях не вярваше в ангели или в дяволи, без значение колко добре играеха ролите си. И актьорите от старата италианска комедия бяха също тъй шокиращи, изобретателни и разпасани.

Ала въпреки това, напълно нови бяха крайностите, до които те стигаха — бруталността и дързостта, начинът, по който светът ги прегръщаше — от богаташа до бедняка.

Имаше нещо вампирско в рок музиката. Тя сигурно е прозвучала свръхестествено дори на онези, които не вярват в свръхестественото. Говоря за начина, по който електричеството можеше да разтегля една-единствена нота цяла вечност; начинът, по който хармония можеше да се наслагва върху хармония, докато почувстваш как се разтваряш в звука. Така красноречиво изразяваше ужаса тази музика. Светът преди просто не я бе достигал под никаква форма.

Да, аз исках да се приближа до нея. Исках да я правя. Може би да направя прочута малката и неизвестна група „Сатаната е излязъл тази вечер“. Бях готов да изляза.

Възкръсването ми отне горе-долу седмица. Хранех се с прясната кръв на животинките, обитаващи под земята, когато успеех да ги хвана. После започнах да драскам към повърхността, където можех да призовавам плъховете. Оттам не беше много трудно да ловя котки, а най-сетне и неизбежната човешка жертва, въпреки че се наложи дълго да чакам за точно такава, каквато исках — мъж, убивал други смъртни без капка разкаяние.

Най-сетне един премина покрай оградата — млад мъж с прошарена брада, убил друг на някакво далечно място на другия край на света. Беше истински убиец. И, о — това първо вкусване на човешка съпротива и човешка кръв!

Да открадна дрехи от съседните къщи и да извадя част от златото и скъпоценните камъни, които бях скрил в гробището Лафайет, не беше никакъв проблем.

Разбира се, от време на време се плашех. От вонята на химикали и петрол ми призляваше. От бръмченето на климатиците и воя на реактивните самолети в небето ме боляха ушите.

Но след третата будна нощ и аз самият кръстосвах с рев из Ню Орлиънс, яхнал голям черен мотор „Харли Дейвидсън“, и вдигах силен шум. Търсех още убийци, с които да се захраня. Бях облечен с великолепни черни кожени дрехи, които бях взел от жертвите си, а в джоба си имах малък уокмен „Сони“, който изливаше „Изкуството на фугата“ от Бах през мънички слушалки право в главата ми, докато фучах наоколо.