Ан Райс - Вампирът Лестат

Учех се. Бях влюбен.

И единственият ми проблем беше оскъдицата на убийци, с които да се храня. В този бляскав свят на невинността и изобилието, на добротата, веселието и пълните стомаси обикновените крадци главорези от миналото и техните опасни крайбрежни свърталища бяха почти изчезнали.

И затова се налагаше да работя, за да си изкарвам прехраната. Но аз винаги съм бил ловец. Обичах сумрачните, задимени билярдни зали с една-единствена лампа, огряваща зеления филц, около който се събираха татуираните бивши затворници, толкова, колкото и лъскавите, тапицирани със сатен, нощни клубове в големите бетонни хотели. И постоянно научавах все повече за моите убийци — пласьорите на дрога, сводниците, главорезите, които се движеха с моторджийските банди.

И повече отвсякога бях решен да не пия невинна кръв.

Най-сетне дойде време да навестя старите си съседи, рокгрупата „Сатаната е излязъл тази вечер“.

В шест и половина в една гореща и лепкава съботна вечер аз позвъних на звънеца на музикалното студио на тавана. Всички красиви млади смъртни се бяха излегнали по дъгоцветни копринени ризи и впити джинси, пушеха цигари с хашиш и се оплакваха от скапания си късмет с ангажирането за участия на юг.

Изглеждаха като библейски ангели с дългите си, чисти рошави коси и котешки движения. Накитите им бяха египетски. Дори и за репетиции те гримираха лицата и очите си.

Бях завладян от възбуда и обич, още щом ги погледнах — Алекс и Лари, и малката, сочна Костеливо орехче.

В призрачния миг, когато Земята сякаш спря да се върти под мен, аз им казах какъв съм. Нищо ново не бе за тях думата „вампир“. В галактиката, в която сияеха те, хиляда други певци бяха носели бутафорните остри зъби и черното наметало.

И все пак беше толкова странно да я кажа на глас на смъртни — забранената истина. Никога за двеста години не я бях казвал на никого, който не е белязан да стане един от нас. Дори и на своите жертви не можех да го доверя, преди да се затворят очите им.

Сега го казах ясно и отчетливо на тези красиви млади създания. Казах им, че искам да пея с тях, че ако ми се доверят, всички ще станем богати и прочути. Че на вълната на свръхестествената и безмилостна амбиция аз мога да ги изведа от тези стаи в големия свят.

Очите им се замъглиха, щом ме погледнаха. И малката стаичка от двайсети век, измазана с хоросан и облепена с картони, заехтя от техните смях и наслада.

Бях търпелив. И защо да не съм? Знаех, че съм демон, който може да подражава на почти всеки човешки звук или движение. Но как да се очаква, че те ще разберат? Отидох при електрическото пиано, засвирих и запях.

Имитирах рок песни, когато започнах, а после в паметта ми изникнаха стари мелодии и текстове — френски песни, стаени дълбоко в душата ми, ала никога изоставени, и аз ги вплетох в брутални ритми, виждах пред себе си мъничък, претъпкан малък парижки театър отпреди векове. Опасна страст се надигаше в мен. Тя заплашваше равновесието ми. Опасно бе, че това се появи толкова скоро. Ала аз продължавах да пея, удрях по лъскавите бели клавиши на електрическото пиано, и нещо в душата ми се пропука и се отвори. Няма значение, че тези нежни смъртни създания, скупчени около мен, никога не биваше да разбират.

Бе достатъчно това, че те ликуваха, че се влюбиха в тайнствената и изчанчена музика, че пищяха, че виждаха успеха в бъдещето, тласъка, който им бе липсвал досега. Включиха записващите машини, и ние запяхме и засвирихме заедно — джем , както го наричаха те. Студиото плуваше в аромата на тяхната кръв и ритъма на нашите оглушителни песни.

Но после бях шокиран, както не бях предвиждал никога, и в най-странните си мечти — нещо, също толкова необикновено като малкото ми откровение пред тези създания. Всъщност бе така съкрушително, че можеше да ме прогони от техния свят обратно под земята.

Не искам да кажа, че пак щях да потъна в дълбокия сън. Но можех да се отдръпна от „Сатаната е излязъл тази вечер“ и да се скитам няколко години смаян, в опити да събера мислите си.

Мъжете — Алекс, изтупаният, крехък млад барабанист, и по-високият му рус брат, Лари, разпознаха името ми, когато им казах, че съм Лестат.

И не само го разпознаха, но го свързаха с обилни сведения за мен, които били прочели в книга.

Всъщност смятаха за възхитително това, че се преструвам не на кой да е вампир. Или на граф Дракула. На всички им бе писнало от граф Дракула. Те мислеха, че е чудесно, дето се преструвам на вампира Лестат.