Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Устата на магистър Атагамо се изкриви. Пренебрегна въпроса.

— Все пак рано или късно ще трябва да научиш сметалото.

— Да, сър.

Старият мъж изсумтя.

— Довиждане, малки Гайл.

— Значи минавам?

— Най-високата оценка за днес. И никога повече не го прави.

— Оставете ни сами — каза Бялата.

Железни стоеше в покоите на Бялата, на върха на кулата на Призмата в центъра на Хромария. Колелата на стола ѝ бяха достатъчно високи, за да може да се избутва на тях и да се движи сама из стаята, което тя правеше настойчиво въпреки деликатните си китки.

— Одеялото ми, моля — каза тя.

Той ѝ донесе одеялото — нещо, което бе изтъкала преди десетилетия със собствените си ръце. Като мнозина, които изкарваха препитанието си с умовете си, Бялата се гордееше изключително с малкото неща, които бяха сътворили ръцете ѝ. Може би това бе единственото, заради което Железни можеше да си позволи да я смята за глупава стара дама. Затъкна одеялото около краката ѝ и се изненада, щом усети колко са изтънели.

— Виждаш ли? — рече тя. — Разбираш го, нали, командире?

Глупава стара дама ли? Беше го изиграла. Все още беше по-умна от него. Беше добро напомняне, и в двата смисъла. Слаба физически, но не умствено. Ни най-малко.

— Какво да разбирам, милейди?

— Шт. — Тя завъртя очи. — Трудно е за тези, които не са подготвени. — „Умирам — това му казваше. — Подготви се, тъй че когато умра, да не паднеш плячка на враговете си.“

Беше едновременно ужасяващо да си представи свят без Орея Пулор като Бялата и стоплящо да разбере, че го смята за свой приятел.

— Разкажи ми пак, командире, за Гаристън и приготовленията за битката там.

И той разказа пак. Опита се да го разкаже по различен начин, понеже знаеше, че тя отсява думите му, търси нещо. Разказа ѝ за придвижването на войските, за това колко мъже и притеглящи бе имала всяка страна, за разположението на гарнизона на Рутгар там. Беше се интересувала от това първия път. Но сега за нея това бяха само числа. Вече ги беше запаметила и бе анализирала какво означават те за обвързаността на Рутгар към Тирея и кой е бил подкупен. Сега търсеше нещо друго.

Говори ѝ още два часа. Разказа ѝ как генерал Данавис бе дошъл сам — обръснал мустаците — в Травертиновия палат и как Железни го бяха изгонили от заседанието. Говори ѝ за Гавин, как беше преместил препречилия портите фургон и бе накарал мъжете да му помогнат в това, което можеше да направи и сам, с което ги бе привлякъл към каузата си.

Тук тя се усмихна, с лека, разбираща усмивка. Може би усмивката на водач, одобряващ добрата игра на друг водач.

Железни обаче не беше сигурен какво търси тя. И беше съвсем сигурен, че не трябва да го научи.

— Не играеш хазарт, нали, командире? — попита Бялата.

— Не, милейди.

Откъде го знаеше? Предполагаше, че е нещо, което е трудно да се разбере, но това, че го беше разбрала, че я интересуваше и че си го беше спомнила, я правеше едновременно чужда и малко плашеща.

— Винаги съм смятала, че това е странно. Приличаш на човек, който би трябвало да обича хазарта.

— Играех някога — призна Железни. — Имах горчив опит. — Каза го спокойно. Хладнокръвието беше единственото, до което човек можеше да се домогне. Да знаеш над какво имаш власт и над какво нямаш. Нукаба нямаше място в мислите му.

— Съпругът ми често играеше Девет крале. Твърдеше, че е посредствен играч, макар че рядко ставаше от масата с по-малко от това, с което е седнал. Имаше репутация на любезен играч, който поднася чудесен ликьор и великолепен тютюн обаче, тъй че играеше с всякакви мъже от Седемте сатрапии. Бяхме женени от три години — и аз едва започвах истински да се влюбвам в него, — преди да ме покани да отида на едно от събиранията му. Не се оказа нощта, която би искал да видя.

— Дойде един млад лорд. От фамилията Варигари — продължи тя. — От родословна линия на прости рибари, преди да се издигнат по време на Кървавите войни. Влезе, нов и самоуверен, и през дългата нощ пропиля в играта цяло малко състояние. Лордовете, с които съпругът ми играеше онази нощ, бяха почтени мъже, не бяха хищни вълци. Разбираха какво става. Казаха на младия Варигари да спре. Той отказа. Печелеше достатъчно често, за да продължава да се надява, и аз можех да видя примирението на лицата им: щом държи да загуби, може би това ще му е за урок. Утрото дойде и той нямаше нищо, и дойде моментът, в който той заложи един замък, за да остане в играта. Помня изражението му. Врязало се е в паметта ми. Знаеш ли какво изпитваше той?