Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Аз съм Топчията и съм точен.

Парчета от корабокрушението са осеяли сапфирените води… а тигърката се връща. Зависи колко е упорита… Ще ми трябват няколко минути да доплувам до подходящо голямо…

— Ой, Зури! — викам, когато ми хрумва една мисъл. — Знам защо си бясна! — Малцина го знаят, но Лазурното море е наречено на Зури. Не заради цвета. Онези тъпи глупаци в Хромария си мислят, че всичко се върти около тях и цветовете им.

Тигровата акула кръжи около мен, тръбният ѝ плавник сече прелестни дъги по водната повърхност. Почти до отломките съм. Скочих пръв, видях, че пламъците са тръгнали към барутния склад. Но пък да си пръв означава и че акулите ще те забележат пръв, преди другите мръвки.

— Зури! Полека, Зури. Хайде, спри де!

Въртя се непрекъснато, да съм с лице към гадната риба. Акулите са страхливи — обичат да те дръпнат надолу отзад. Въртят се около тебе като реещи се ястреби, а после удрят толкова бързо, че направо да се насереш… Главата ѝ е все по-близо, тя завива… Сега!

Топчията е майстор в избора на точния момент. Няма по-добър. Трябва да е, когато морето се надига под краката ти и фитилът е в ръката ти, и дими, лъха горяща селитра в лицето ти като дъх на любовница, и вражеската корвета е почти до кораба ти, и ако залпът ти не улучи, ще те потопят и ще те скопят, и ще те продадат като роб на галера, след като са те направили дупе за всеки мераклия на борда.

Ритник, забиваш стъпало, втвърдено до кокал от цял живот бос, право в носа на тигровата акула. Виждам за миг как трепва мътната мембрана над очите ѝ, когато силата на удара ѝ почти ме изхвърля над водата.

Акулата потръпва замаяна. Чувствителен нос, казваше баща ми. Май беше прав.

Топчията не е лесна плячка.

— Зури! Мислиш, че аз направих това? Не съм аз! Призмата беше! Гавин Гайл! Онова проклето момче гръмна кораба, не аз! Иди си го хвани, тъпа талпо! — Зури мрази, когато оцапаш лицето ѝ с взривен кораб, а съм го правил не веднъж и дваж.

Акулата се отдалечава. За секунда си помислям, че съм в безопасност, че Зури ще е благоразумна. Други мръвки има там. После обаче акулата завива и пак плува към мен.

Това е гняв. Това е самата Зури. Зури мачка всички, които ѝ се опълчат, с груба сила.

— Зури! Недей!

Все още имам пистолет. Изгубих мускета си, когато гръмна в ръцете ми при битката с Призмата и неговите черногвардейци… което е вбесяващо, невъзможно, никога не съм слагал двоен заряд в мускет през живота си. Но за това ще се тревожим по-късно. Пистолетът дори може да работи все още, въпреки че се гмурнах във водата. От години се мъча да направя непромокаем пистолет. Нищо не може да подейства срещу пълно потапяне във вода обаче, а и стрелянето във вода бездруго е глупава работа. Морската кожа на Зури пази рожбичките ѝ. Тъй че вадя ножа си, острието е педя и половина.

— Проклета да си, Зури, съжалявам, казах ти!

Морските демони са синове на Зури. Убих един преди години. Още не ми е простила. И няма да ми прости, докато не пожертвам нещо наистина скъпо.

Тигровата акула идва право към мен. Никакви хитрости. Обаче този път съм хванал ритъма ѝ.

Петите ми отново удрят мекия ѝ нос. Този път съм по-подготвен и макар да усещам удара чак в коленете си, все пак успявам да я изритам хубавичко, без да се оставя да ме изхвърли толкова във въздуха. Мушкам към окото, не улучвам и забивам ножа в хрилете ѝ. Издърпвам го с пурпурна струя след острието — като пламък от оръдейно дуло.

Смъртоносен удар, но смъртта на акулите не идва бързо. Проклятие. Би трябвало да е бърза.

Кръвта зацапва водата под високо издигналото се слънце и акулата завива настрани. Плувам все едно побесняла богиня ме гони по петите. Стигам до лодката точно когато се появяват няколко по-малки акули.

Чудо е, че лодката е оцеляла… чудо, само леко зацапано от факта, че няма гребла. Качвам се и виждам, че и други мъже плуват към лодчицата. Първият е париец с около шест зъба някъде. Викат му Конър Мошеника, и с право.

Отнякъде е докопал две гребла. Не изглежда доволен, че аз вече съм в лодката.

— Мокър си май — викам му. Нямам гребла, но не плувам с акули. А акулите не ядат гребла.

— Първи помощник — вика ми Конър. — Ти си капитанът. И ни трябва екипаж. Приемаш или не. Щото вятърът и вълната няма да те избутат оттук до брега.

Хитър е. Винаги съм го мразил това у Мошеника. Опасен е. Ама не чак колкото мене.

— Подай ми греблата тогаз, че да ти помогна, помощник — викам му.

— Върви в пъкъла.

— Това беше заповед, помощник.