Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Нямаше никакви селища по брега, разбира се. Този остров беше табу. Забранен, свещен. Луцидоний го беше дал на ясновидците преди стотици години. И, разбира се, беше заобиколен от рифове, които щяха да унищожат всеки кораб с по-голямо газене от кану или плъзгун, а дори и те едва щяха да се справят тук при висока вълна.

Щом се приближиха — плъзгаха се само на педя над коралите, — Карис видя огромен кей, изпънат от пустинния бряг. Кей, който блестеше като злато… кей от плътен жълт луксин. Канеше се да попита Гавин за това — той ли го бе сътворил? Тук ли беше идвал през последните няколко дни? — когато видя още нещо.

На пясъчната ивица стояха поне двеста въоръжени мъже и жени.

— Гавин, тези хора май изглеждат ядосани.

Развеселен, той повдигна за миг вежди.

— Не толкова, колкото ще са след малко.

И най-невъзмутимо спря плъзгуна точно пред тълпата.

— Командире, може ли да поговорим? — попита Кип.

След като Гавин и Карис заминаха, командир Железни и черногвардейците се преместиха на най-бързия галеас във флотата, взеха и Кип и поеха за Хромария.

Всички бяха заети непрекъснато, като черногвардейците взимаха пример от моряците на борда и се опитваха да научат занаята им. Командир Железни не искаше гвардейците му да седят бездейни при тази възможност да усвоят някакво ново умение, тъй че тутакси ги прати на работа. Отначало моряците недоволстваха, но скоро бяха спечелени от това колко бързо се учи Черната гвардия.

За тези, които не бяха дежурни, Железни разпореди бойни упражнения и пластична гимнастика на бака. На Кип му разрешиха само да гледа, пък и той предпочиташе да е настрана. Трябваха му няколко дни, докато разбере кога командирът ще има няколко свободни минути, за да може да го притесни.

Командирът го изгледа. Кимна. Тръгна към каютата, която делеше с капитана.

Кип уж беше събрал кураж, но щом влязоха в малката каюта и седнаха, усети, че куражът му се изцежда.

— Сър, аз… по време на битката при Гаристън аз… ами, някак си не изглежда реално, все едно че си спомням неща, които не са се случили наистина… но не това исках да… — Беше изглупял, пелтечеше. Сгъна превързаната си ръка. Болеше. — Убих краля… сатрапа… все едно. Когато го убих, Корван… искам да кажа, генерал Данавис, ми извика, каза, че съм оплескал всичко. Не че съм искал да не се подчинявам, просто не се… не знам, може би пък не съм искал. — Думите не излизаха както трябва. Чувстваше, че тъпче на едно място. Беше убил хора и отчасти му беше харесало. Все едно беше праснал в лицето някой от онези, които не искаха да го приемат на сериозно. Само че ги беше праснал в лицето буквално и когато помислеше за това, се чувстваше гадно. Но това беше много трудно да го каже. — Още не знам какво оплесках и каква е цената. Можеш ли да ми обясниш?

Командир Железни си пое дъх. Като че ли премисли. После каза само:

— Дай си ръката.

Кип подаде дясната си ръка. Какво ли искаше от него командирът?

Командир Железни го изгледа строго.

— О! — Кип подаде лявата си ръка. Командирът разви превръзката и огледа дланта му.

— Бях на четиринайсет, когато убих за първи път. Майка ми беше дея на Агбалу — областен управител — и кроеше да свали сатрапата на Пария и самата тя да стане сатрапа, макар че тогава не го знаех. Един ден минавах покрай покоите ѝ и я чух как извика. Бях притеглил за първи път преди две седмици. Влязох и видях убиеца. Дребен мъж, с черти на презряното племе гату, зацапани от дъвчене на кат зъби и с намазан с отрова нож крис. Помислих си, че мога да го спра навреме само ако притегля. Но притеглянето просто не стана като преди две седмици. Той прониза майка ми, скочи през прозореца, през който се беше вмъкнал, и се опита да избяга по покривите. Догоних го, пребих го с юмруци и го хвърлих от покрива.

Кип преглътна. Железни беше подгонил наемен убиец, с голи ръце, по покривите, и беше убил мъж, въоръжен с отровен меч… когато е бил на четиринайсет?

Железни замълча и пак огледа изгорената длан на Кип. Посочи му да му подаде мехлема, който му бяха дали лечителите, и го разтри по разранената кожа. Кип изсъска и стегна всеки мускул по тялото си, за да не извика.

— Трябва да мърдаш пръстите си — каза Железни. — По цял ден, непрекъснато. Ако не го правиш, ще се вкочанят и ще станат като птичи крак. Новата кожа ще стегне дланта и пръстите ти и ще трябва да я разцепваш, за да ги размърдаш. Изтърпи малко болка сега, за да не търпиш много по-късно.