Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Това беше „малка болка“, така ли?

Докато стягаше ръката на Кип в нова превръзка, командир Железни се върна на разказа си.

— Работата не е в това, че съм добър боец, Кип. Работата е, че направих грешки. Майка ми беше обучена в дават , бойното изкуство на племето ни. Не съвършено, но достатъчно. Ако не бях влязъл в стаята и тя не се беше притеснила за мен, можеше да се отбранява, докато дойдат стражите. А след като го догоних, не трябваше да го убия. Можеше да разкрият кой го е изпратил.

— Но ти си бил още момче — каза Кип. С превързаната отново и неподвижна ръка все едно се беше пъхнал в топло легло в студена сутрин.

— Както и ти — каза командирът. Кип понечи да възрази, но Железни не беше свършил. — Но това не е важно. Виждал съм зрели мъже и жени да правят по-лоши грешки в битка. Ако ни беше вродено да взимаме добри решения в боя, нямаше да е нужно да се тренираме за това.

— Наистина ли убих? Убих крал и все още не мога да разбера добро ли беше това, или не. — Мъката най-после изби на повърхността и очите на Кип се насълзиха. Той извърна лице, стисна зъби и примига. „Тъпак! Стегни се!“

— Не знам — отвърна Железни. — Но Цветния принц изложи на риск крал Гарадул преднамерено. Искаше да бъде убит. Може би го е замислил предварително. Със сигурност пленяването на Гарадул, вместо да бъде убит, щеше да го затрудни. Генерал Данавис е много, много добър в това, което прави. Разбра веднага. Повечето хора нямаше да го схванат. Особено петнайсетгодишни момчета, които никога не са влизали в битка.

— Но аз го пренебрегнах. Толкова много исках да убия краля, че нямаше да послушам никого. Нищо. — Кип беше сплескал главата на краля. С ръце. Още помнеше усещането, когато черепът изпращя, жвакащия мозък, бликналата кръв.

— Здраво беше стиснат в хватката на цвета си, Кип. Затова сгреши. Може би с прибързаността си предизвика по-лоша война. Може би генералът не беше прав. Може би крал Гарадул щеше да се окаже много по-лош от Цветния принц. Не знаем. Не можем да знаем. Случи се. Бъди по-добър следващия път. Аз това правя.

„Точно затова се учиш.“

— Разбрахте ли изобщо кой го е изпратил? — попита Кип.

— Убиеца ли? Сестра ми помисли, че го е разбрала. Хайде да идем да вечеряме. Жалко, че храната няма да е толкова, колкото ни се иска.

— Но тя отмъсти ли на убиеца? — попита Кип.

— Би могло да се каже.

— Какво му направи?

— Омъжи се за него.

Чук. Свръхвиолетово и синьо. Щом палецът докосна, все едно някой духна свещ. Светът помръкна. Очите — безпомощни. Но после, след миг, имаше слънце, заливаха го вълни, примигваше, люшкаше се. Призля му, докато виждаше как перспективата му се мени и в същото време усещаше тялото си напълно неподвижно.

Чук. Зеленото доведе до бързо уплътняване, осезанието за допир се възстанови. Плуваше. Силно тяло, жилаво, голо до кръста. Водата беше топла, осеяна с корабни отломки.

Чук. Жълто. Слухът е възстановен, виковете на мъже, други крещят от болка или от ужас. Но жълтото е нещо повече от това. То е логиката за човек и място. Но жълтото точно в този човек и в това място не е съвсем наред. Неверие. Призмата се бе появил отникъде. Избегна всичките му оръдейни изстрели. Дори когато Топчията започна да стреля по два наведнъж. Малката лодка, сътворена от Призмата, се движеше със скорост, за която нямаше изобщо да повярва, ако бе чул да го разправя някой друг. Зури щеше да му го изкара това през носа. Проклетият Гавин Гайл!

Но този ум блуждае. Тук има нещо…

Чук. Оранжево. Мирис на море и пушек, и на изгърмяния барут, и той вече може да усети другите мъже, плуващи във водата, а под тях и около тях… о, в името на всички адове! Акули. Много акули.

Пръстът му вече пада. Чук.

Червено и тъмночервено, и вкус на кръв в устата му, и е толкова много…

Номерът с акулите е в носа. Не по-различно от човек. Разкървавиш носа на наглеца и става разноглед. Лесно, нали? Лесно.

Топчията не е лесна плячка.

Морето е огледалото ми. Променчиво като мен. Побъркано като мен. Дълбоки течения, и чудовища се издигат от дълбините. Това, което други наричат морски пръски, за мен е тя, Зури, плюе в лицето ми, приятелски някак. За разлика от повечето от тази сган, аз мога да плувам. Просто не го обичам. Двамата със Зури се разбираме чудесно, на малко разстояние.

Сигурно е побесняла.

Акулата, която праща срещу мен, е тигрова. Добри ловци. Бързи. Любопитни като душещо чатала ти куче. Луди като прегладнял лотофаг. Обикновено — два пъти по-дълги от човешки ръст. Но морето ми показва респект, както се полага. Моята е по-голяма. Три пъти по-дълга от мен май. Трудно е да се разбере през водата, разбира се. Не искам да преувеличавам. Мразя преувеличаващите. Страшно ги мразя.