Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Искате от мен да занеса заповеди. До Бялата.

Гавин го беше повикал в спалната си каюта.

— Свързани със сина ми. Да.

Като Призма, Гавин нямаше никаква власт над Бялата, но тя трябваше да внимава да не го обиди. И двамата трябваше добре да подбират битките помежду си. Той смяташе, че тя няма да избере тази.

— Искате Кип да стане черногвардеец. — Железни успя да го каже спокойно. Беше командирът на Черната гвардия и формално само той решаваше кой да бъде включен в нея. — Лорд Призма, мъча се да намеря откъде да започна да ви обяснявам колко погрешно и пагубно може да се окаже това.

Навън беше слънчев ден, но лъскавото тъмно дърво на каютата попиваше светлината, караше Гавин да се съсредоточи, за да може да вижда изражението на командира.

— Надявам се, знаеш, че те уважавам, и то много.

Леко трепване на веждите. Неверие. Всъщност беше вярно, но Гавин си знаеше, че не е дал на Железни много основания да го повярва.

Гавин продължи:

— Но се намираме в положение, което изисква бързи действия. Бежанци. Огорчени сатрапи. Изгубен град. Бунт. Загря ли?

Лицето на Железни се вкамени.

Гавин трябваше да го направи по-добре. Казваш на човека, че го уважаваш, а след това се държиш с него като с идиот!

— Командире. Колко черногвардейци изгуби при Гаристън?

— Петдесет и двама. Плюс дванайсет ранени. Четиринайсет толкова близо до скъсване на халото, че ще се наложи да ги подменим.

Гавин помълча достатъчно дълго, за да изрази почит към загубата. Вече беше научил броя, разбира се. Знаеше лицата и имената на мъртвите. Черната гвардия беше личната гвардия на Призмата, но все пак не под неговата власт. Доста тънка разлика.

— Моля за извинение, че говоря толкова безцеремонно, но този брой трябва да се запълни.

— Три години най-малко, а качеството на Черната гвардия като цяло няма да се възстанови за още десет или повече. Ще трябва да повиша хора, които не са достатъчно подготвени. Няма да могат да обучават и подчинените си. Разбирате ли какво ни причиниха вашите действия? Убиха едно поколение и забавиха още две. Ще оставя Черната гвардия сянка на онова, което беше, когато я поех. — Железни продължаваше да говори спокойно, но гневът под спокойствието беше непогрешим. Нетипично за Железни.

Гавин не отвърна нищо. Това беше адът на водачеството: да видиш един човек като индивид, с надежди, семейство, любими хора, предпочитани храни, по-бодър сутринта или през нощта, падащ си по люти чушлета, танцуващи момичета и мръсни песни. И след час да го видиш като бройка и да си готов да го пожертваш. Онези трийсет и осем мъртви мъже и четиринайсет жени бяха спасили десетки хиляди хора и почти бяха спасили града. Гавин ги беше поставил на място, където знаеше, че може да загинат — и те бяха загинали. Щеше да го направи отново. Издържа погледа на Железни.

— Лорд Призма — каза командирът. Никакво разкаяние нямаше в гласа му, но Гавин не изискваше сляпо подчинение. А просто подчинение.

Погледна нагоре към откритото пространство над мертеците между спалната му каюта и следващата.

— Черната гвардия има нужда от новобранци. Есенният клас вероятно все още не е започнал и Кип е идеален. Видя го да притегля.

— Изисква твърде голямо физическо натоварване. Седем седмици адски тренировки и бой в края на всяка, за да се пресеят кандидатите. От четирийсет и девет до най-добрите седем. Изобщо няма да се справи, дори да не си беше изгорил ръката. Ако поотслабне, може би след година или…

— Ще се справи — каза Гавин. Не беше сигурен обаче.

Последва мълчание, докато Железни схване намека. След това — неверие.

— Искате да го въведа незаслужено?

— Трябва ли да отговоря на това?

— Ще го направите публично фаворит? Така ще го унищожите.

— Всички бездруго ще си мислят, че е покровителстван. — Гавин сви рамене и се постара да говори твърдо. — Ще служи на целта, за която е създаден, или ще се прекърши, докато я преследва, също като всеки от нас.

Командир Железни не отвърна. Разбираше силата на мълчанието.

— Ела с мен, командире — каза Гавин.

Излязоха на една от палубите. Вратата между стаите беше тънка и под тавана имаше открити пространства, навярно за да може капитанът да реве заповеди на секретарите си, чиито писалища бяха в малките каюти. Нещата не бяха станали точно както го искаше Гавин, но щеше да свърши работа. Кип трябваше да е чул всичко.

Сега Гавин можеше да каже няколко думи на Железни насаме, без Кип да чуе.