Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Хвана лицето ѝ в големите си длани и се взря в очите ѝ на усилващата се слънчева светлина, преценяващо, напрегнато. После каза:

— Карис, ти си най-бързият притеглящ, когото имам, но също така и най-прибързаният притеглящ. Неудържим гняв? Изричане на неща, които не мислиш? Това са признаците за червен или зелен, който умира. Половината ми черногвардейци са мъртви, ще разбиеш халото в…

— Надявам се да не ви прекъсвам — намеси се глас. Гавин.

Железни все още държеше лицето на Карис в дланите си, взрян в очите ѝ. Застанали на палубата в меката и топла утринна светлина, и двамата осъзнаха едновременно на какво може да прилича това.

Командир Железни пусна ръцете си и се покашля. Карис си помисли, че за първи път го вижда така смутен.

— Лорд Призма — каза Железни. — Окото на Оролам да ви благослови.

— Добро утро и на вас. Командире, искам да поговоря с теб след час. Доведи и Кип. Ще искам да се видя с него след разговора ни. Мисля, че е на първата баржа. — Бялата туника на Гавин, украсена със златно везмо, беше безупречно чиста — на кораб, посред бягане от битка, се бе намерил някой да изпере дрехите му. Но пък нещата просто действаха магически за Гавин, без дори да си прави труда. Беше вбесяващо. Лицето му обаче изглеждаше изпито — Гавин никога не спеше добре.

Железни сякаш понечи да каже нещо, но само кимна и се отдалечи.

Така Карис остана сама с Гавин за първи път, откакто бе изпаднала в истерия, след като научи, че е станал баща на копеле по време на годежа им. Беше скочила от лодката им тогава. За първи път се бяха озовали един срещу друг, откакто бе зашлевила усмихнатото му лице — в разгара на битката за Гаристън, пред очите на цялата армия.

Може би беше притеглила твърде много червено и зелено тогава. Гневът и импулсивността не трябваше да са най-изтъкнатите черти на един черногвардеец. Да не говорим за дама.

— Лорд Призма — каза тя, решена да е вежлива.

Той я погледна мълчаливо, с онази неспокойна разсъдливост в очите — преценяващи, винаги преценяващи. Гледаше я почти с тъга, погледът му докосваше косата ѝ, очите ѝ, спря се на устните ѝ, обходи бързо извивките на тялото ѝ и отново се върна на очите ѝ, може би пробяга за миг встрани от очите, където вече се появяваха бръчици.

После каза тихо:

— Карис, дори оцапана и плувнала в пот изглеждаш по-добре от повечето дами в най-изящния им тоалет на Слънцеднева.

Гавин беше красив, очарователен и своенравен във всеки смисъл на думата, но някои хора често забравяха, че е и хитър.

Не искаше да говори. Шикалкавеше. Искаше да я смути и да я накара да се защитава за нещо, което нямаше нищо общо с нищо. Кучи син! Беше потна, вмирисана, как можеше да ѝ поднася комплименти точно сега?

Как смееше да е мил, след като тя го бе зашлевила?

Как смееше така успешно да изиграе малкия си ход, макар тя да знаеше какво прави?

— Върви в ада — изсумтя тя и се отдалечи.

„Страхотно, Карис. Професионално, възпитано, като дама. Кучият му син!“

Как можеше една жена да те накара да искаш да хвърлиш задника ѝ в океана и да я целуваш, докато не останеш без дъх, едновременно? Карис се отдалечи, а Гавин не можа да се сдържи и се загледа с възхищение във фигурата ѝ.

Проклета жена.

Забеляза, че някои от моряците също са се зазяпали е възхищение след нея. Покашля се, за да привлече вниманието им, и повдигна вежда. Намериха си бързо работа.

— Съвършено необходимо ли е това, лорд Призма? — попита някой зад гърба му.

Беше новият генерал на Гавин, мъжът, който беше действал с него преди шестнайсет години, когато беше най-ефикасният генерал на Дазен, Корван Данавис. Беше им се наложило да проявят много хитрост, за да накарат всички да повярват, че „врагът“ на Гавин вече е готов да изпълнява заповедите му.

— Под „това“ имаш предвид това ли? — Гавин посочи въжената стълба нагоре към наблюдателницата.

— Да.

Генерал Данавис беше от типа мъже, които се молят преди битка, просто за всеки случай, а след това влизаше в боя все едно не изпитваше абсолютно никакъв страх от смъртта. Гавин не смяташе, че изпитва страх така, както го преживяват другите хора — но абсолютно мразеше височините.

— Да — каза Гавин.

Закатери се по въжената стълба и когато стигна в наблюдателния кош, отново го порази една мисъл, която го спохождаше редовно: целият му живот се основаваше на магия. Изкачи се без страх толкова високо, защото знаеше, че ако падне, може да притегли достатъчно бързо, за да се задържи. Макар и да приличаше на безстрашие, не беше. Просто за него опасността почти никога не съществуваше — съвсем не като при повечето хора. Хората го виждаха да прави невероятни неща и си мислеха, че е невероятен. И бяха в пълно неведение.