Брент Уийкс - Заслепяващият нож

„С какво право подчинявам мъже на волята си? Или не съществува право, а само способност? Тези жени тук просто робини ли са на моя пиратски кораб? Тези деца просто жертви ли са на пътя на гибелта, която сея?“

Но продължи да говори, призова ги към мир и разбирателство с народа на Острова на ясновидците, положи основите, очерта откровено трудностите, чакащи ги на пътя им, и хвърли цялата тежест на подкрепата си зад Корван.

Закле се да е с тях, когато може, и каза, че когато ги напусне, ще е за да ги защити по-добре, и че винаги ще се връща при тях. Ще се труди редом с тях и ще предотвратява страданието, доколкото може, и ще скърби за мъртвите, когато смъртта се окаже неизбежна.

Поне двама писари записваха думите му на бързопис. Изненада се, че сред бедните има писари, макар да не трябваше. Корван, разбира се, бе намерил сред бежанците писари, за да могат да разпространяват копия на декретите му до лагеруващите далече сред горите и да пращат послания до ясновидците.

Това го накара да смекчи следващата част от словото си. Дано да отнемеше месеци, но рано или късно баща му щеше да притежава копие на всяка негова изречена тук дума. Все пак доброто, което щеше да свърши разпространяването на словото му сред бежанците, си заслужаваше щетата, която щеше да дойде по-късно.

„Дори и ти няма да можеш да спреш това, татко.“

Най-сетне, след като подготви хората да посрещнат с твърдост това, че Спектърът и сатрапиите ще гледат на тях с пренебрежение — сякаш трябваше да се притесняват за такива неща, когато коремите им бяха залепнали за ребрата, — Гавин извиси аудиторията си и самия себе си като техен поборник и обяви новата сатрапия.

Народът зарева ликуващо.

„Наистина съм много, много добър в това.“

Лицата им грееха. Може би беше даровит оратор. Беше даровит притеглящ със сигурност, най-добрият от много години навярно. Почитта им, възхищението им, тези неща бе извоювал — но не заслужаваше обичта им. Зачуди се дали е единственият, който го знае.

След половин час двамата с Карис се плъзнаха по водата почти само с онова, което бяха донесли със себе си преди три месеца. Не ѝ даде обяснения. Беше видяла кръвта по него, когато се върна предната нощ. Беше видяла изражението му. Не го укори, че е заминал без нея. Познаваше го. И без да попита накъде тръгват, се беше сбогувала. Знаеше.

Тълпите се събраха отново, когато двамата тръгнаха към пясъчния бряг, и зареваха възторжено, когато той им махна. Мъже и жени плачеха за него. Беше безумна доброта, която Гавин не можеше да разбере, но я оцени. А след това потеглиха.

Докато Островът на ясновидците бавно изчезваше в далечината зад тях, той го гледаше през рамо, смутен. Двамата с Карис малко говориха през този ден, всеки потънал в мислите си. Вдигнаха бивака си на някакъв бряг близо до Руишки нос в Аташ.

На следващия ден, след като превключи плъзгуна на ръчно гребане с веслото, за да преодолеят последните левги до Малки Яспис, Гавин зърна кулите, издигащи се величествено на светлината на обедното слънце. На фона на ярките цветове на другите кули синята изглеждаше унило сива. Посестримата ѝ, съседната зелена кула, бе украсена с илюзии под луксина така, че да наподобява извисяващо се дърво — тази година почитаха Аташ, като изобразяваха изчезналата вече атасифуста. Но цветът не беше точният. Преди войната Гавин беше видял последната горичка атасифуста.

Над Хромария се сбираха буреносни облаци и отначало Гавин си помисли, че е просто трик на светлината, но когато се приближиха, се увери, че не е.

Защо щяха да са направили такава грешка? Със сигурност някой аташиец, който помнеше дърветата, щеше да възрази. Листата на гигантските дървета бяха ярки, лъчисти, съвършена премяна за зелената кула, а не този болнав сивкавозелен миш-маш.

О, по дяволите! Гавин притегли зеленото, което му трябваше за гъвкавост на веслото. Все още можеше да го прави, но все едно че отново градеше цялата проклета стена Ярка вода само за да придаде малко повече гъвкавост на няколкото ъгъла на плъзгуна си.

И в същия момент Гавин разбра: след всичко, което бе направил, за да спаси света от синята напаст, вече губеше зелено.

Командир Железни си пое дъх.

— Кип, имаш ли представа какво…

— Не! Нямам.

Командир Железни гледаше напрегнато кинжала.

— Странно. Защо два от скъпоценните камъни са цветни, а другите са прозрачни?

— Надявах се ти да ми кажеш. Сър.

— Кип, не знам много за това оръжие, освен че е важно, че го пазеше самият Спектър и че беше изгубено през войната. Не знам какво прави, освен че е красиво, но хора са били убивани заради този нож. Неведнъж. Тези материали… бял метал и черен… — Посегна да докосне кинжала, но спря.